***
Като сняг вали
твоята нежност.
Като сняг,
който пада невинен
върху земната кал.
И прави нещата
красиви.

 

***
Нещото, с което
те вълнувам,
вече не може да си намери
думи.
Мисля те,
следователно
си.

 

***
Трябва ли
Някой да го няма,
за да ти липсва…

 

***
Отивам си.
Превръщаш се в дъжд,
който не знае накъде вали.

 

***
Нежно
ти напомням за себе си –
когато вали…
водата от небето
ще ти пее онази песен,
в която някой на някого липсва
и го прави
напълно нарочно.
И винаги –
невинно.

 

***
Аз съм капанът
за недосънуваните ти сънища –
онези,
които правят събуждането
да прилича
на сюжет
за кошмар.

 

***
Парчета
непотребна обич.
Във локвите – дъга

 

***
Безобразно красиво вали този сняг
и се стеле нехайно над всичко.
И ми скрива света.
И те скрива от мен.
И забравям,
че не ме обичаш…

 

***
Мълчим си поотделно –
доближихме се
до опарване близо
и
страхът
довърши любовния триъгълник,
който не се състоя.

 

Попътно

Зад залостените врати
на усмивките –
зле прикрита самота.

 

***
Не зная
как да се преведа
на разбираем език…
Затова пиша стихове.

 

***
Тя
търпеливо раздаде
последната порция вечерен разкош:
изхвърли
боклука от главите на децата си
и ги сложи да спят;
изслуша
дневния ред на мъжа си
и го целуна;
нахрани и разходи
кучето;
усмихна се
на съседа от ляво
/вдовец с два инфаркта,
две котки и дископатия,
която не спомена/;
подреди;
проветри;
настрои будилника за пет;
допи половината кафе от сутринта;
не запали цигара;
приседна на ръба на прозявката –
където все още е възможно
нощта да е нежна…
Притихна.
И се опита да си спомни живота.

 

***
Помня как веднъж заваля сняг
през май.
Нечакан. Ненужен.
Безсмислен сняг.
Някаква
приумица на природата.
Аномалия, казаха.
И друг път се случвало –
преди 100 и толкова години.
Помня как навътре в себе си
се свиваха цъфналите цветове на ябълката,
съвсем нормално решила,
че е време
да налива вече плод.
Помня онзи звук,
с който се чупеха
внезапно премръзналите от почуда клони.
Как падаха –
дълго и бавно като болка,
към земята,
облечена в бяло, помня…
Помня
странния студ в костите,
в пръстите,
в мислите…

Спомних си всичко това спонтанно.
Когато ти се върна, за да ми припомниш,
че още те има.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *