***
аз съм адът
в който живеят
две малки слънца
по време
на ледников период
и носят лицата
на децата ми
страх ме е
да не видя страха
в истината
на очите им
и да помоля Бог
да ме обича
като болка

 

преди смъртта на мухите

на 19
мечтите все още са
странни израстъци върху гърба
нещо като криле
на мухи
които шумно се крият
в топлите стаи
на съзнанието
бръмчат
блъскат се
в прозорците
на детството
с надежда
че ако го напуснат
навреме
може да се превърнат
в ангели
да видят рая
и накрая успяват
да счупят стъклата
на желанието си
по-рано
за да излязат навън
където зимата
ще ги убие

 

***
омръзна ми да зашивам
раните
по себе си
като след ампутация
да се превръщам
в материя
която е по-мъртва
и от времето
отвътре
да съм булката на франкенщайн –
малка кръпка от чужда реалност

 

***
сълзите ми
са с вкус
на розите
които не ми купи
а ти помниш
само
бодлите им

 

***
в забравените реплики на другите
играя монолозите си
импровизирам
до прималяване
но никой не чува
сценария
който
няма свое лице

 

след време

потопи пръстите си
в мокрите
дълбини на косите ми
и ще почувстваш
тъмните водорасли
които
си забравил
как теглят
надолу
погледни бавно
в очите ми
за да намериш
дъното на морето
и да потънеш
завинаги

 

***
хиляди малки светулки
накацали по крайните панелки
денем са моето бъдеще –
бавно
като първия още трамвай
запълзял
върху влажните релси
на надеждата
която вечер
умира
с вечерния дъжд
превърнал всяка светулка
в просто поредния
тъмен прозорец

 

***
спомените ми
все още гонят
котките
по чуждите дворове
където все се опитвам
да хвана
поне един
от деветте им живота
но мога да имам
само
сенките им
които отдавна
не искат
да си играят
на криеница
с мъртвото
в мен
лято

 

***
двамата ми мъже
спят един до друг
единият е
бъдещето ми
което ще се изгуби
в живота
другият –
моето минало
с вече разбити илюзии
сина ми
и дядо ми
времето неизбежно
ги разделя
но ги събира
еднаквият дъх
който носят-
най-прекрасния шепот
на обич

 

***
все повече
приближавам земята
докато мечтая
за облаци
но само те
ми пречат
да се изгубя
между гънките
на времето
което непрекъснато опитва
да ме превърне
в бялото поле
на самотата си

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *