Кислород

някъде между семантиката на лавината
и потопът след чашите които не изпихме
те чувам да казваш как гръмко ти е спряло дишането
и ме молиш пак да бъда кислородна маска
или пък машина за убиване на хорски въздух
онзи който заедно ненавиждахме до болка
защото ставаше само за това да не умреш
а не правеше нищо по повод живеенето
помня как се стараеше да оправдаеш мързела му
но всячески усещахме че е наша задача останалото
затова сега е най-добре да си припомниш
че няма да започна да живея хроно(логично)
и че след днес може и да има утре
но може пък да дойде вчера и да дишаме

 

Когато ми се пише за теб

когато ми се пише за теб
изливам мастило върху стената –
по-чисти тапети не съм виждала

 

нЕ
и после спира да ни има
спира онова което никога не започна
ключиците ти не си намират катинарчето
започваш да пращиш като станиолче но ти липсва сладкото
лепкаш цялата, липсваш цялата
завиваш собственото си нищо
люшкаш го, пееш му
така и не млъква
какво толкова..гледаш възглавничката..виждаш възглавничката
“Ще е бързо”-казваш си
1.2.3! Готово
4 – вика името ти
глупачка
как да убиеш онова дето не е-
в процепите между гънките на устните ти
има малки ефимерни длета
при всяка мимика ми постилаш червени килими
ще тръгна, мила, идвам ти казвам
само да нахраня нашето Нищо
че да ти щипе на небцето или-То

онова, което НЕ Е, Ти и Аз
Или
онова, дето Сме въпреки себе си

Шепни ми.

 

Първи писък

пръстите опират утробата на пурпурното кадифе
зачева нови и нови букви с всяка от гънките си
всичките новородени са мъртви..без едно
носи се смрад на полуживо което е по-лошо от полуумряло
нима въжделенията на ума имат паспорт
за преминаване отвъд границата на пъпната връв
и ако е така кой реже лентата за откриването

ако понесеш смъртта на собственото си рождение
си из себе си
ако понесеш раждането на собствената си смърт
си из Нея
вдишай

 

търсене

в душата на бялото
преставам да бъда себе си
започват стенания и се ронят люспи
от гърба ми, който вече е нечовешки
а само чужда плът, изтезана от камшици
оставили белезите си от един по-друг живот
който още стои неизписан
затова ме дращи и пука
като неродено в десети месец
като жътва през есента
и трамвай в 1 часа по Раковска
където няма пътници
но има тръгнали на път
тук сричките ми се ронят бавно
като всяка троха разменена от враните
предадена от майката на малкото
в един безмълвен реверанс на Вселената
където живота е остаряла пералня
която се върти по-бавно от другите
и не изпира докрай
а само привидно изчиства мърсотията
впита във всеки шев и кройка
и аз оставам единствения контраст в пейзажа
където падам по-гръмко от комета
за която никой астроном не е чувал
събирам си сричките, като съблечени дрехи от пода
пристягам сутиена и завързвам обувките
и продължавам да скитам
докато един ден не намеря
къде да си постеля белия чаршаф
и да го надраскам катранено
за да спре да ме боли гърба от камшиците
и да не държа рожбите си повече от 9 месеца

 

До дъщеря ми

знам че всичкото дето ми тече от очите
са само водите от неслученото ти раждане
знам че когато чета наум е само защото
ме чуваш по-добре в бездумието
знам че онова дето ме боли в дясно
го правиш само за да предпазиш лявата ми половина
знам че чувам пулса си през стените
поради ритъма на нашите два
знам че колкото повече обичам себе си
толкова повече давам на друг Някого
знам че всеки път щом прокървя
е само за да добият цвят твоите устни
знам че се задушаваме взаимно
само да може всяка от нас да има дъх в дроба си
знам всичко, което не трябва да знам
но мила, чуй ме когато ти казвам:

по-добре е още да не те е имало
отколкото да те няма докато още си

 

The Void

тракане подобно на чакане
като БДЖ във всичките сезони
но не вътре а пред бариерите
на нищото което следва
безглаголно застинало сляпо
все пак удобно за описание
за настаняване в него ако щеш
способно да те погълне
колкото и сито да си го намерил
не брои не мери егоцентрично
манифестиращо себе си
споено в себе си със себе си
самодостатъчно затова и пошло
застанало над всичкото
обесено пред нямането ти
като амвон
като стълб
и като скеле
разгърнало ръцете си да те поеме
да ти попее да те приюти
мислиш си че е хралупа
дом е казва ти
залепва си табелка „СИГУРНОСТ“
рисува къщичка
лепи тапети с цветя под бряста ти
и точно затова и го напускаш
и точно затова и не дочакваш
обичаш влакове
но мразиш разписания
табелките са за уютните
дом е сам да си посока

 

***
в антракта между битиетата ми
си те съчиних, измислих и налучках
стонът е фалшив диригент
не затихва в паузите
измежду трептенията
на струните им по мен
ти усетих отсъствието
прости ми –

твърде много са ми единствените
за да те направя следваща

 

Мъртво вълнение

а как бих искала да те превърна в риба
да си толкова тиха и люспеста
че когато те събличам
да те пуска всеки че си се изплъзнала
и си казвам:

‘давай, дете, реагирай’

после обаче се сещам

как на 9 ми отрязаха хрилете
уж да дишам по-свободно
плюя над тази свобода под надслов:
“кислорода е живот“
щом ти живееш в Марианската падина
а аз под леля Ваня от 2рия етаж
която днес сервира хайвер ‘от куртоазия’

дишаш ли ме, рибо?

обругавам свободата си
има толкова малко аз в мене
че си говоря сама с тебе:
ще пия средата около теб
ще ям неродените ни деца
ще дишам с твоите псевдо дробове
ще говоря твоето бездумие
току виж
те глътна
задавя се
и спра да съм свободна

колкото повече(са), толкова по-малко(си)

 

***
стоманата убива фалша
в сенките зад завесата
голотата опъва на простора
сивите гънки на облечени думи
усили мълчанието си с още децибел
мисля че оглушавам – пищиш
виждам съвършенството на
разсеяни кръгове във водата
докато камъка още е във въздуха –
хвърляй

 

Успение Богородично

след целувката ми по иконата – ален отпечатък
след мене никой не се моли на девица

 

Предумишлено

хрущялите ти – резби на портите към себе си
започват да скърцат все по-упорито
сякаш сме във филм на Линч
толкова коварно изнасилване
може да стане само с разрешение
позволяваш ми да разбия ключалката
докато пускаш ключа отдолу
не парадоксите са лудост
лудост е да наричаш лудост
онази която не е
цялото ти пространство вътре
мирише на потта ми
какво друго да изпаряваш отвън
щом от нея са сълзите ти
мразя всяка влажност
която не се излива от мускули
казваш и То е такъв

и подава в червени тласъци
престани моля те- мразя метафори
ще те заключа отвън в тебе си
интерпретирай ако дръзнеш поанта

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *