Сестрата на нещо си там и брат й

Калигула
във всяка
рокля
среща
напитка
любов
антика,
която нямах.
Извратено е да имаш
толкова неща,
които да нямаш.

 

Клюки за лека нощ

Леон е действащо лице- Не някой-Онзи!
Леон се зъби на слънчевите дни (книги, запетаи).
Леон борави с писец от нокти,
изподрал е всяка
червена уста
отворила се пред него.
Леон е вплел ръце(пръсти, клепачи, пори)
във всичко, което някога
можеш да си пожелаеш.
Пожелавал ли си ме(?)
някога,(по някое време)
имало е някой,
който си е струвал
и драскането
и червеното,
от който си е струвало да си тръгнеш…
Ще си тръгнеш ли(някога)?
На път за едно място,
където си мислих,
че принадлежа(в картата, глобуса, тетрадката)
ще ти споделя,
срещнах Леон
и
за да съм напълно искрена,
май никъде не принадлежа,
и май никой не ми принадлежи.
Леон,
неон в зелените ириси(си),
в квадратните зеници(сфера си),
си
приказки в чудесата
чудеса в премигването(сдъвкването, повтарям-драскането)
Леон сме.
Неон сме.
„сме“ е „съм“
и
(до)там съм.

 

Мастилено

Ах, сменяш лицата си толкова често.
Защо сменяш лицата си толкова често?
Готова съм да тръгваме.
Готов ли си да тръгваме?
Не мога да го направя сама,
трябва поне още един въпрос да ти задам,
преди да станем част от последната белова.
Забрави за беловата!
Защо сменяш лицата си толкова често?
Изгуби ги всички.
Защо изгуби всички?
Сънуваме се без лица.
Не може да продължаваме
да се сънуваме без лица.
Пробвах да ни излекувам.
И пак сме достатъчно смазани,
за да се плъзнем,
като плик,
в пощенската кутия.
А колко непрочетени писма има
в пощенската кутия.
Ще останем ли непрочетени?
Аз уж те сънувах.
Четеше нас, със сигурност,
но ти ли беше?
Знай,
подарила съм ти всяка една мастилена усмивка.
Всяка една мастилена усмивка,наяве рядко се забелязва,
оглеждай се за мастилени петна по пръстите,
и индиговите ъгълчета на устата.
По индиговите ъгълчета знаеш, че поет съм,
че рядко ме боли,
и че когато боли-
кървя мастилено, кърви писалката ми,
мастилено те окървавявам,
по всеки бял лист, попаднал в изкривените ми, от писане, пръсти.
С пръсти, изписала съм те във вените си,
/и без това на всеки му е интересно защо прозират през кожата ми-
(беловата на всички листи)/
до получаване на мастилени съсиреци,
и преди да се уплашиш-
разграждат се с полу-прочит дори.
В полу-прочит сме мастилено-размазани, напечатани
в мастилено „Обичам те“-
и аз и ти, и всичките ни съсиреци.
Аз съм готова да тръгваме,
пак те питам:
Готов ли си да тръгваме,
преди да ни затрупат с писма?

 

Queens and other stuff

Разказвах им
как
исках да те срещна –
краля в демагогия
God, save the queen
защото
вече ме има.
В ерата на четирите сезона,
обещавам,
ще сме само двама,
Сме само двама!
Само двама,
с цялата монархия
на падащите листа,
на топящите се снежинки,
на падащите звезди,
пръщящи, потъвайки в моретата,
голи сме били там,
Ще бъдем повече
от розата на Екзюпери –
всеки Малък Принц
ще ни познава,
планетите ще ни намигат,
ще ни пързалят па пръстените си,
ще си опитомим лисици,
ще ни опитомят чудесата на света.
Коронясай тялото ми с ръцете си,
обещавам!
ще има вино
Ще сме чудо.

…(дръзнало да се изживее)

 

Липса на цимент

Харесах си я тая тухла,
или по-скоро
тя си ме хареса.
Прозорец в прозореца
на прозореца,
има един отворен
и
точно него си хареса
тухлата,
в която се загледах.
Има разпокъсани
кожички
до ноктите,
по пръстите,
на ръката,
която пише.
Това е.
Просто е.
Имам тухла в гърлото
и ръка в химикала.
Изцапах с думи,
редовете,
всичко
-пак-
В устата ми
има вкус на строеж,
все още цапам.
Цапам до вкаменяване.

 

Not so Titanic

Приятно дълбоки изглеждат очите ти още,
където обичах да плувам, заплитах ръце и крака.
В окото на бурята, там, където уж всички обичаха да се давят,
разстилам тяло и прозирам на ресни.
Увивам се около ириса ти
и съм оцветена в синьо.

Синьо желая те
и съм твоя.
Само не ме отронвай прозрачна.
Ще попия бързо,
ако ли пък не,
ще ме избършеш, новородена,
недоносена в прекия си смисъл.
Don’t let me go to waste, honey
иначе ще се наложи
да изплачеш още хиляди жени,
преди да се заровя в погледа ти –
зелено на синьо,
преплетено драскаща,
изкуствено дишаща под вода,
добила собствена форма,
преродена,
не помръдваща
прашинка в окото.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

One Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *