***
Това е
животът,
казваше
дядо:
кувьоз
кошара
ковчег

 

***
Обещах ти ръка,
която да те държи
винаги, дори когато
не заслужаваш,
усмивката ти да е
искрена, да ти покажа
света във всичките
му багри, да си
себе си във
всичките ти форми.

Но ти избра ръка,
която да ти посяга,
очите ти да плачат,
да се усмихваш, само
когато той е в настроение.
Да живееш в страх,
между четири стени,
в един нюанс и
да бъдеш негова
сянка във всичките
му форми.

Последното, което
ми каза беше:
“И лошите трябва
някой да ги обича!”

 

***
Очите й са
малки дървени
сандъци,
покрити с паяжина,
вътре непотребни
вещи, спомени, трупове.
Ръцете й – счупени
перки, прекалено
много летели.
Краката – изсъхнали
клони, отвяни
от тъжни бури,
листата, топлотата,
изпопадали.
Косите урагани,
пепел, разпиляни
в чужди животи.
Тя цялата бедствие,
цялата природа
събрана в нея,
цялата мъка.

 

***
Ще остана
по душа,
по ребра,
по стихосбирка.
Ти ще разкъсваш
всички страници.
Ще влезеш
в моя ум.
Аз ще стена
в лиричен отзвук.
Последният ти тласък
ще превърнеш в стих.

 

***
Забрави незабравимото,
сякаш ми казваха всички,
но те не разбират
дълбочината в очите ти
колко дълбоко е в мен.
Допирът има памет,
нима не знаят?

Часовникът е просто предмет,
сутрините – нови тъги,
нощите – белязани спомени.

Нима не знаят,
че най-трудно се
живее в миналото,
когато няма нищо
общо с настоящето.
Най-трудно се
върви с белези и
най-жестоко е
за непреживелия,
че е преживян.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *