***
сърцето ми
е космос
от който всички
космонавти се завръщат сити

 

***
на онази
жълта пейка
на която
остави
младостта си
те чака
просяк
за да му дадеш
шепа живот

 

***
издълбаните с нокти
в стената имена
се губят
в епохата на въпросителните
а ножът
отваря само буркани

 

***
                                         На С. Митева

… аз раздирам себе си
раздирам нашето
което го имало
само написано
на някакви черни
листи
защото душите
ни
били ама не съвсем
черни и
не съвсем души
но се душим
взаимно с
опитите си за любов

 

***
огънят прогаря
безплътните
незараснали
рани
врялата
вода ги пречиства
и оставя въпроси
на които
мълча
най-често ги
заравям
в пръстта под нозете си

избягах им
поне
за малко

докато аз
все още не съм пръст
а те все още са въпроси

 

***
на вратата
чука мълчание
моли да влезе
рисува кръстове

под вратата
влиза вяра
не пита а
се пръска
в цялата стая

докато ти чакаш
навън
аз вече вярвам
че не съществуваш

 

***
Събуждам се
обляна в светлина
теб те няма
не е Рая
часовникът
отброява
някакви вечности

събуждам се
обляна в светлина
навън е снежно
а майсторът
току-що заличи
следите от
драскотини по стената

 

***
Вратите скърцат
от толкова отваряне
труповете във краката ми
ме гледат с моите очи
жалват се безмълвно

тишината
е разцепена
на две от
виковете в огледалото

извадете ме оттук
вече разчистих
това което и
без това го нямаше.
чинията е празна
сипете нещо
което го има

 

***
Пиеш
вино
а сокът от
нар се стича
по устните ти

повярвах в теб
както вярвам в Бог

превърна мъдростта ми
в лудост
а лудостта във прах.
сокът от нар
се стича
по устните ти
и това ми стига
да вярвам
че си бог.

 

Безсмъртие

Бодливата тел
пронизва
безплътното ми тяло
жив си
докато
образът ти
пуска корен
върху раните ми.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *