изоставям го

като непрочетена книга,
като клечка кибрит паднала в мокрото,
като купчина вехтории от детството
(никой не се нуждае вече от тях)

захвърлих писмата му,
подарих му сърцето си
(и то не ми е нужно вече)
целунах устните му за сбогом

и си отидох

като последния дъх на лятото,
като август,
като тъгата в очите на птица с
ранено крило

не мога да следвам вятъра,
не мога и да остана

 

***
за да не сме
една непрестанна тавтология
на любовта
ще издишам
всичкия цигарен дим
от дробовете си
заради теб
вече не ми се умира
и това е
най-любовният стих
на който съм способна

 

***
страхувам се
за сянката ти в мен
пазя я,
гася цигарите на ада си
в поезията
издишвам те
на бавни обороти
под упойка сме,
любовта ти е на системи
силен си, всички го знаят
без теб не съм себе си,
но нека си остане между нас

 

***
ловим тишина
вместо светулки
няма нищо
ехото на смеха ти
е по-силно от всяка
тъмнина

 

***
накарай виковете ми
да шепнат
полей ме с бензин,
после драсни клечката на
„любовта“ си
запали дробовете ми,
нека не мога да дишам
нищо не наранява,
както лъжите ти
и ти много добре знаеш това
давай, счупи и
последните ми минути
не са ли те учили
да играеш игрите си докрай?
в случай, че си забравил,
правилата са следните:
обичаш или убиваш

 

***
днес ме попитаха
какво е самотата
изследвах сърдечния ритъм
на залеза
разплаках
косите на утрото
и казах твоето име
в просъница
чух котката
да събаря няколко чинии
в кухнята
но не отворих очи,
за да продължа
да те виждам

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *