* * *
То е толкова просто – като неделя през май,
като сняг над сковано море, като
полет на чайка по тъмно, като песен на Ленън,
когато целуваш:

високите ни сенки ще попиват праха от площадите,
ръцете ни ще се надвикват със „спуканите вени на дъжда”, очите ни ще
изостават в посоките на триста тишини
и само едно безстрашно обичам те. Ще бъдем акробати, ходещи на пръсти
по покривите на разтрогнати следобеди,
ще спим, обърнали си гръб по котешки,
обувките си ще забравяме във пясъка,
ще плуваме с луните на годините,
в които имената ни са се прескачали.

Точно толкова просто е,
точно толкова тържествено бавно; преброяване
на музи с мръсни пръсти и влакове с заключени в прозорците им
отражения.

Едно пропускане да вдигнеме главите си –
избързваме във утрото, в което сме се нямали.

 

* * *

„Никой няма да заспи под това небе. Никой. Никой.
Никой няма да заспи.“
(из „Град в безсъница“, Федерико Гарсия Лорка)

Между комините една луна,
бяла и лоша, замесена от страховете ни,
мята мрежа върху града. Залюлява прозорците,
сглобява лятото напук на нас,
обира чак от дъното му уличните лампи,
първите трамваи, небето в пет, което просветлява
като за сбогуване.

Под ритъма на други градове,
под ритъма на езиците, които не научихме,
невъзможни в тънките си дрехи, забравили си дишането
между днес и вчера,
тръгваме да търсим изход.

Отваряме очи в средата на лунната пътека
(наместо по море, вървели сме по жълтото
на светофарите). Мрежата е вече натежала,
поглеждаме към себе си отгоре.
Не успяваме да разберем дали ни има,
и луната не успяваме да дръпнем долу.

Посядаме между комините.
Издишаме.

 

Понте де Лима

Въздухът е може би измама, дъждът не ти ли се привижда.
А бряг е, няма никаква заблуда, оттатък са градините.
Пред теб е мостът, опитваш се да видиш между камъните –
къде е точката на тежест, под която реката някога се е огънала,
къде е геният на онзи римлянин, пречупил в път земята.

Четеш по къщите резките от удавници,
повдигаш се на пръсти – не, няма да ги стигнеш. Сърбят те пръстите от влагата,
от сплетените на кълчища завои на минутите. Тук няма ред в сезоните.
Тук няма ред във думите и в твойте стари вѐри.

Тук радиото е дало отказ да представя друго,
освен лилавото на тънките глицинии. Качваш се в колата,
моторът се оказва кашлящ тиня. Паркингът през март го жертват в дъно.
Главата те боли от толкова налягане. Косите ти полилавяват
в измамата за въздух.

 

* * *
къде са ти бунтовете малко момиче
момиче малко къде е викът ти
къде са очите ти
устните устните
те къде са

няма да гледаме
обещаваме
няма да гледаме повече
(на рейдиохед песен захапваш)
под зъбите ти късат се акорди
морето сменя цвета си
(но няма разтапяне няма да има разтапяне вълни няма
няма те няма те)

къде са ти бунтовете малко момиче
малко момиче къде е викът ти
нямо момиче
няма те няма те
къде е езикът ти
къде са косите ти
пръстите защо пръстите

казват някой е бил тук
бил е тук някой
песни е ял
морето му е пластмасово
морето му замръзнало е в розово
(какъв ужас о какъв ужас
след цялото ваше старание морето да е розово)
в кръг хоризонта разрешение няма

къде си ти малко момиче
момиче малко защо изпи морето
защо изяде думите
малко момиче
къде си
къде си

ще скачаш ли

 

* * *

„Исках да станем по-близки,
толкова, колкото няма начин.“

(„Победителят“, Георги Рупчев)

така избирам да ни сложа в скоби:

на онзи бряг с разсипало се лято
на онзи пуст неназовим незнаен бряг
който е и север който е и юг
където залезът избухваше във ято чайки
(и вместо миди го събирахме в ръцете си)

в далечината дето окъснелите хипари
наздраве казваха
наздраве за септември и за неговия край
наздраве и за рибата за огъня за навеса
наздраве че ни има че ни имаше за всички нощи слънце
пак наздраве

на онзи бряг където слушахме морето
и бяхме ние слушани от вятъра
и искахме се много твърде много
(а бяхме търпеливи както никога)

така избирам да ни сложа в скоби.

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *