В дъното на пейзажа ще намерите перце за гъделичкане

Малко бе да се родиш от елен от бухал
и от яйце свирепо дъжд и сняг накъсан
между костите на плъх и в мравуняк от игли
сякаш са ти трили очите сивия свистеж на облачно небе
и пак по-дребно бе да се заквасиш в млякото във планините
сред блеене на пръчове и на мастика остър дъх в забрадките
на стариците и напуканите им ръце да гладиш с тях бедра от вятър
и зърната да пукаш стиснал хорото женско за усмивката
в сено в кирпич в стърготини и виелици на вълци
да дялкаш рога на елена върху пилата на нощта и онази
жълта кръгла дупка където изчезваха очите ти но не
малко бе да плачеш с бебетата с хляба да ревеш да се кикотиш в
вино да умираш по сърни и хребети от любещи се богомолки
да ядеш сурови риби с медальони от главите им да окичваш
врата на утрото и да скачаш бясно в надеждата за свят тръде малко бе
за това се окопити намазан със зелена хвойна хлъзгав като мрак
озъби се на пещерите посърна в светлината възрадва се из нея
в бистро утро ядеше езера и пиеше стъклените им звезди
възкачи се върху гърбове на триста катерици и нападна слънцето
и се оживи и стана женска ярост синтаксис мускус
като чумна радост по сърцата капеше в езици
и насели всички срички и насели всички тишини
и стана дума стана дом
една дълга костелива ръчичка на една мъничка красаква
отвори твойта порта те срина в себе си те стъпка те олекоти
перце
и ти рече
си средината на сърцата
с която гъделичка любовта

 

Джазово красавище си

Игуаните завързали език на клон и фльонга
бесят бясно опашки диригентски палки
суха змийска смърт на прах о гонга от вода на сън
и върху покривите се изсипва пъкъл дракони от черен ситен дъжд
и вещерчето дребно негърче с пробита ноздра
онанира партитури Дейвис Дейвис на фуния и папур
набучен и разкрачен плюе змийското усое във влажния
тромпет и писка Свраките и Темата Темата и Свраките
лястовича сган облак черен геометрия за юродиви
форми триъгълници врабчепаралечервейчета
та мъгливи царствата на мушиците капуерно
се снижават и чертаят седмолиния из нажежен до синьо
мътно сплавен и прошарен в спазми гьол те свири
те подемат долу саксофоните на краставите
те изстрелват суха нота Саета суха нота Саета
суха нота Саета защото те въздигам червясал плод
и поляна от глухарчета където хъхри огнен дъх
на тъмно дишащ щир където хамелеоните забелват
пейзаж и руква черна смрад пихтиеста смокиня
разтворила дълбока рана сред настръхналата до полуда
бяло млечна гръд на слънцето където ти си
където ти си мряна мрачно ококорен окуляр на джазово
красавище раснат те безлики лилии и бучиниш базилики
си вяло сдържан костен рог ярост на Хипопотам Харем
и война на славни чучулиги за владението над водите
кочина пера където се е вмъкнала лисица си
и нейната оранжева комета плюеща поеми вятър дъх
и лютня си кривозъбо впита в подглавника на дъждовете
та под косите ти раснат шикалки и джинджифил
и в цъфтежа им тромпет и в листата им Майлс джуки
те надува те напомпа и изстрелва те си Майлс Дейвис
див разгонен слон пъргав като хитра кучка гепардова сюита
и мъчно произнасяно наречие на амазонски бръмбар
в гърлото на анаконда в пост която те излазва сред
мочурища и плътно потни племена сънуващи ликът ти
да расте в безцветното на опиум суха нота Саета
суха нота Саета

кънти

 

СъБуди в хамака ни любенето

Дърветата глътнали хамака, го изсмукали дърветата, ти казвам,
захлупила се тази устна, това око, този орех мозък, земята го потънала
запрели го корените, казвам ти, го изтъкали, сплели го по небето на земята
сред гниди, грудки, трева и баби зъби, че сетне на сок го стискали по стволовете
и обратно горе в короните – спи и пак ехти, полюшва се, проглежда нещо, свирка тънко
ти казвам, полегнали в него се любим, кораб вселенски, еленови рога, тинтява някаква
в гърлото ми вятър, в твойто облаци, челядта вали под нас, мокри дъждовете, децата ни
писукат на свраки, крадлива вода, ведър таралеж под хамака лазят и надежда,
глътнали хамака, хурката във центъра, забита в окото на земята, вретената отгоре целите,
отново вятър под хамака сплитат, ти казвам, това око и тази устна, този мозък орех,
течовете ни по него, любим се като слънчевите зайци, ухото ни чува и стене,
на обратно звук, топуркат букви и слънце се увива, в ствола на ламята катеричка,
гризе, дълбае, лае нощ, катерица нощ, просторно сме се люшнали, на ръба на хамака
зърното ти, една лисица го дои и надежда, мляко, цялото село на мравки, хоро и слънце,
ти казвам, ехти окото, хамака, дърветата, тази уста, тази глъб, и лютата сянка на морето,
ехото в дърветата, телата ни, змията между мен и теб,
казвам ти и ти се обръщаш, цялата ухо, земя хамак и мозък орех, захапали опашката,
надеждата,

и падам и се събуждам

от вселена вятър
от уста око

 

Кикот и Болка са едно и също дете Баща им светлина

Ям слънце Ям слънце и между трохите язвата му ах страшен Медовин
старицата кракът й гние срязан Ям слънце Ям всичките планети лап
Венера Марс Меркурий земи са в дом от Рак билките презряват по челата
потта е завоняла на Луна властителката се е пльоснала разляла се е Ям
по лактите я Ям по кокалчетата на краката къде се е забила тънката игла вода
с която са ме съшили оттатък лунното дере на дните дини между зъбите й дини
мойта мама татко мой Ям слънце Ям ги в блясъците изтрещели железа
на старицата кракът опасан с нокти нощ отлюспва ден след ден тъга
от ламаринената меланхолия Ям слънце циганите позлатили бакъра
с урината на момчето дева и око от кон препълнено със жар на слюди
бавен тръст тъга едно дребничко чукче в ръка на майстор целият коприва
подковава посреднощно злато здрач Ям слънце на филии стружките прихлипват
по корема й и зъбите и зъбите мойта мама татко мой умряла под доматите старицата
тежки плодовете а Орион милион във тях и те в очите й червен е сокът на небето
Ям пъпешите слънце вързали дъжд във кехлибарени торбички и жената
моята жена ги строшила с зъби навлажнила ги под хълма си и плюла плюла плюла
небето майко моя мамо тате мой яло с мен и поникнали къпини
сърцето очите ни темето пъпа навити на пръста шипчетата

кръв
плюла кръв

от този ден нататък
между хребетите на болката расте дете
и се кикоти

 

Къщата ни вещица

Провесвах пилците на стряхата връз пирони от вода
краката им завързани с тинтява не обикновени пилци
казваше ами слънца защото са ловени по стон и пълнолуние в бедрата
жълти като вяра в светлото в тъмния вещерски оброк дъбрави
и тъй стоеше къщата с обесени за краката пилци схванала единствено обикновеността
разшавала се с тяхна мощ по небето и докато излязат от сънуването пасатите
на мислите ни стигнала до някакво море с гора и на върха на хълм
камбана пращи оскубаните им сърца в дървото на верандата а нашите
коси мечтанието ни вяло без кафе цейлонски чай ръцете ни и
градината с изтравничета и хрускането чаткането от хербария
птичите слънца завързани на цвете тинтявена дрънкулка
призовават приливи и отливи голите тела по пясъка молитви
вселенски дишащ тупкащ танц и аз брадясал ти дълбоколунна
дрезгава с очи на биволица и телетата й жадни
продухваш водата на пироните и падат слънчевите пилци
във морето вълните хълбоците на отразено извръщащото се небе
и във водната мешавица рибите рибарите медузите и октоподите
без кости въдици и меко тело освирепели ръфат липсващата опереност
слънцето примира писука вдълбочава се в течното гнездо
и аз слънчасало сърце и ти слунена глъб
боси захождаме хоризонта на разбунтувано небе
златни пилета
заклети да се любят до пукотевина в кристалната крехкост
на светлината

 

Обектно ориентиран министър-председател

Мравките извезват колони слънчево желе
денят тъй срутен в палатката на цирка е чудовище
черна роза в хобота на слона върху главата ми вали глобалното затопляне
малки свежи капки пълни със плутоний и сивата ми риза
оранжево сърцето двеста тридесет и девет страшни котки
препикават бъдещето от зад на пред и много надалече надълбоко
влизам през платнището и вътре е пристанище на ананаси куртизанки майки
денят тъй срутен на клоуна свири орган влюбен в партитурите на множество и половина
Ницше от ляво по диагонал на дясно където горе-долу пърхат балерини и коне
тропарът е червив от радост и захарен памук яде дете поглъща го на водородни
бомби смях до козирката на дъжда пробива гръмотевиците пада свян подува се
тъканта на любовта в щипците на мравките фъщи заклано светлото небе не е
а жонгльор подмятан като цяла пасмина от вълци под кеглите фъстъците и
семките на този град-народ докарали полята си с човеците под мандала кокали
лъвско ми сърце ляво ми сърце главата цялата единство дясно от треви и гущери
една вилица която трепти и не дишането на предмета в апокалиптичен
атонален де дунава синей минорен цианкалий и Европа толкоз симпатичен
хипопотам обект в джобчето ме дрънкат бонбони и бутони едни червени други сини
за разлика от Нео ги гълтам ги натискам мене те също двата вида
ах че хубав облак гъба илюзия или пък да
пеят освободени всичките предмети космос
ах че хубав облак гъба илюзия или пък да денят тъй срутен слънчево желе
гласовете в урната център на вселената схрускват подаващите глас ах ария ах кебап
се наричам аз Кристо Жан Клод Ван Дам и опаковам райхстага на мечтите ви
във чип-чип-чип-и-чипидейл спасителен отряд
……….

Тогава дядо Радичков бе избран за президент на междугалактическата асоциация на
слънчевите петна в окото на врабчето
а разпада на плутония рязко заигра ръченица там където
високи сини планини


Не можеш да пиеш вселена без да разпилееш част от реките й

„…след Юна на Хенри идва ред на Юла, и двете са дюли,
а къмингс, грозната, крастава жаба, заседнал ми е на гърлото
и мори, мори дървото на чичо ни, Пан…“

Юла Юла над водите дланта ти въжето ми хванала
семето сипе реката и речните ни божества тъй са направени
и всичките демончета на фишеци отплават късат и сдират лунната
жетварна твар с един рог а две остриета надрано сме ливнати
и само тъй е времето там залепените ни гърбища опадат листи
класове от вселенско черно злато горздове сме аз и ти ти и аз смеазно погледнато небе
след свършека неговото сред ни прави на хармоники обърнат взор Юла Юла
ти думаш димно над рекоустите ми мисли този непрокопсан дъртофелник
небе звезди и черната мастилница на Имам Място Много Фукльо
Юла недей така ще станат на свредели и среброрибите му стружки
ще ни заварят очите Юла както сме се легнали всеки другия друг
ще ни сбърка взора ще ни вземе Юло с него за пейзаж че какво сме
продължаваш с въжето над водите по езика ти капки
устата ти цялата блато камъш и риби с по едно око на челото
четвъртото и всичките куркащи твари кокили без крака кръвно дрънкат
среднощните свади от вятър и ятаганни треви свирукат бяс ядът крехките сърца на сън
такова саксофонно дуло любенето ни реката речните ни божества
нали разбра как тогава смъртното се стори на същите сърце туптящо
в гонговете от часа ни и тъй се случи ставането тъй стъкмено случването на любовния ти стан
косите на квартала в едно с тревите му се стегнаха до ток от танца
и взеха да пращят нямам аз часовник казва едно от нашите аз
и ти забравяш как се затваря дървената смирена кутия на гърдите и
как се отваря си спомняш в дланта ти писукащите ни езици
въжето ми на ласо бялото сребро извезва
сякаш ти речните си божества
тях сме самите себе си демончета
и всяка река е тази река която свършва семето
в дланта ни свита да сбере вселената старата вещица самодоволна по воля
бабка и нейното минорно до
и Юло
да
я
пием
да я пием Юло
ръцете ни жадни
пияни
музиканти от бляскаво нищо
я разпиляват

 

Не ти изтървам името и яздиш две кръгли разполовени ябълки

Правихме каквото правим любов през локви и мочурища от бясно слънце
ти смесена облизваше небето от гърбицата на езика ми
камънаците на галактиката и Андромеда сякаш влачат гладен вечен пясък скърца нещо
писък: и ти взе че пя дядо ти улавял стършели пресуквал им краката
и след това канапа по гърлото на буркана вътре свещ и нищо
писък: и пускал фенера над Балкана да бръмчи където се сплетели докато летят на
земята падала и лумвала надежда сто хиляди стотици хиляди малки стъкълца и стършели
се претъркулваме в тревата в буркана между пламъка две гнили круши майки
ти облизвам сега земята от шията и върху звездата вечер липсва
на Адама плода нахапан между сърцата ти но ехти фенер но клокочи татула яко
те препикават котките и взе че каза ти защото все не успявам премерено да им броя
очите как скачат в улея на залеза от червения буркан и никакъв
писък: и изскачат с млечен плъх във зъбите потръпва си опашката до смърт
и до зюмбюл и до къпина и аз се казвам някак предполагам казвам страшно име Щука
дядо ти лови камбани усуква си очите по езика им и най-накрая
му висва с краката надолу глагола родов гологлав змея кръвен змията
когато на почвата и вятъра когато на лястовиците и името ти
небето падане и се простре реката и черепа ти гние
черепа ти гине черепа ти кряска вътре умни викове и жълти ананаси
и пеене и писък някакъв една змия излазва: премного мъдри чапли вътре се любим
правихме каквото правим през тръни и през слънце раздрани ризи проснати във сянката на любовта
под ореха във трансформатора стара вещица си е косите сплела
сивите във жиците и ни омагьосва пее
писък: през дупките от тръните усмивката ти ми е под челото и виси небето
там ехти къкри там една наречена вода
некрайна светла стожерна виси една вода и предречена във нея
висиш и ти вода и писък всякакъв: няма да те пия да се напия няма
съм ти жаждата и ти безкрайно утолена на две ябълки разполовени
възсядаш потока и очите ти златни
снагата ти сляпа
името ти речно стъклено
навсякъде

Предосън е нерв голям, нрав на котки космоси и косми и
яде луна на пъпеш

„… на наш език да отидеш високо се казва за онези,
които ги пращат да пасат овце на луната…“

Жерар Дьо Нервал, из Омагьосаната ръка

Сплита си сънищата и му думат Предосън по женска стръвност
за живот и кръв комари във буркани до главата му
жужи на жажда токът и се научил Предосън на кръвопийни тайни
като плод да смуче слънце мараня земя да пие
на нокът от вихрушка срязва казват вените небесни залез
и лока оранжеви червени ветрове бозае порязан свода със лимон
хващал бълхите на котките и ги пускал из двора да ловуват
нови котки и сетне ноти по ногата на претръпките им в мрака
ламаринени небета нощ и бели зъбци в портокалите на гледането
докато мяуките ядат луната посредена в поляна косми Предосън
потръпва музикално яхнал вълната князе княгини козина
пиявица пияна забита в жълтото око на мрака
жертвен агнец Суфи се върти в комети
и една следгробна челяд се надига над могилата тъмнило
по усуканите прежди светлолика
мома Луна сражда се във собствения си подут
корем
Предосън слъчен е
върху тетивата и засвирва млечен път

 

С Джаз си говорим кеф
(джемсешън Вселена с Джанки Джа и Авишай Еврея)

Знам един ухилен пъпеш и мирише на лудо
блато жив циганин и тъжен мрак като циклоп угрижен чарк чак с уста
на бог още двама три единия е бръмбазък четвъртия съглен
е въглен скарабей тънък цигулар и свири на голяма душа кратунка с лък от вретено
във дъното на махалата пещера от стрити камънаци под лъжичката на сърцето
сред цветя и стафиди по лозата втория акордеонист и чистокоминен комунист между
слюнките на слънцето
възкръснала круша за общото си пуска митологиите в дълги въглищни гърла и ракията
на шишето в полилея от разходките по главната дъбравите изгарят с
глас на тромпетист Авишай Авишай последния с лисичетата оранжева
комета се изнизва същ анасон по сънено око светлика плаче
тъжи светлика
Мон Лилу недей говори тъй глъбта ми скърца на езици
водни паяци кабриолети по аортите на неоновия мозък
ум от дъгосветли дълги гълъби избухващи от вяра по
крайъгълните тревни арки недей говори тъй любовно тая църква пера вихрушка
е нар грейпфрут авокадо от еротични гласни късове оплескани завързани
от пръсти на възтрогнати сърцати с множество пирати на ноктите им
гривни от вишна обесени по мъжеца на
Авишай се полюшват
Авишай Мон Лилу и грог от крабове пияни поетични за множество години брат и радост
няма пък знам един напушен раста‘ман фа мажормарияхуанна
говори като мушмула глобалния ум е от спори на гъба мицел мицел и се носи и се носи на
талази нас
и двама четирима други със коси от тъжовни китове косатки
плетени по диалекти на делфини Езра синия кашалот ги подслушвал
как плават в розовата умосфера на веселяка дядо Джа с ладия от свирепи космични гриви
и рекъл Езра рекъл ти си Паунд купи си резен тиква и пий
като вампир тоя джин джин джин джинджифил фил ит ъп ман
ах че раста Мон Лилу недей говори тъй че китайските ми
шепоти се обръщат по глаголите ми на ламя на змей във все едни
и същи пръсти на виолетовите негри дето ти предат къдриците
по улея на саксофон вселена и баба контракларинет
Мон Лилу кръвта ми е речно корито и любовната ми дрямка тебе
те плава до де греблото на целувката ти ме пори на звезди вода
папур и всички други риби джаз
такива тъмни нощи Авишай
такива тъмни нощи
светлина

 

Спящ удавник е съня на речното дете

Между жужналите стръкове бамбук една мечка ти ръмжи съня
и в жълтите й зъби скърцаш речен пясък еднодневки стържат шията ти
спиш боса по нозете нагазили сред водораслите от твойта дрямка
спиш водата спиш съня спиш безмерната триъгълна глава небе си ти
между пръстите на мокри самки самци търкулнали се страстни спящи
помежду сънливите ти дървеса лочат те и ти ги спиш корените мъха
и влагата и сенките и припека изпичащ хлебното ти пъпче
тъй заспала си че който с длан те милне да те пие става рог врабче
свирка от камъш и прилепни летежи над черното ти чело спят
изтръгва ги дланта ти също спяща като жаден вълк на сърп
спиш жаби какавиди спиш паяците кънкьори
ти предат съня спиш попови лъжички
върху окото на реката дебнат те конете спиш ги
с ципокрилите си въздушни бримки печеш
се все на слънцето от вчера загар по бременна луна
със счупен зъб помежду зениците млечния ти път
динята наръфана изпуска черни капки тях ги спиш
пъстърви спиш и върху бръснач от кръгли камъни
на резени сънят ти спи те огърлица от пчели пияни
насвяткани с вода пчели спиш жетварките и еднорога бръмбар
бръмка край устенцата ти водо спиш като сукалче на звезди
тъмнее черното припадане на жълтите телца окапват
на осморки спиш математическите тайни пируети на мухите
и навезани на връв от маточина зелена осанката ти дреме
разводнена клатушната и блага мътна светла вдлъбната дълбока вир и сън
и спиш и пак си се отракала в щипците на раците и слънчевите
риби те кълнат с подскоци бляскави са всичките ти люспи сън
маранята е любовна и е болна маларийна до сега бедуинестата ти
гърда полепнали по нея всичките млекопитаещи бозаят устието ти
и после спят залисани затрогнати загробени и подвластно здрачни
спят спиш и ти и аз полягам в тебе и ти ме вземаш мокро
спиш ме мене ме спиш и аз сънувам лицата ни водни
лицата ни жадни земята покорна на бреговете вълна е
и доста дълъг кораб сърцето

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *