Книгата „Похищението на България” (2013), в която е събрана публицистиката на Ани Илков от периода 2002-2009 г., е добър вход към публицистиката на д-р К. Кръстев. Още повече че в контекста на 150 годишнината от рождението на критика излезе сборникът „Злочестините на България” (2016) със събрани негови статии. Още повече че в контекста на 150 годишнината от рождението на Кръстев излезе сборникът „Злочестините на България” (2016)[1] с негови статии. Съставителството и предговорът са на Петър Трендафилов. Няма как да не се забележи титрологичното съседство на двете издания, чийто фокус е прожалена Мати Болгарии. Избраното заглавие „Злочестините на България” (по едноименна статия на Кръстев) ни кара да сме бдителни и към цялата дескриптивна система на злоключенията в политическите бележки на А. Илков, които той нарича памфлети в паратекста и оголва още на титулната страница връзката между памфлета като жанрово понятие и инвективата като жизнен стил. Справката е с „Българския тълковен речник” от 1955 г. Най-общо памфлетът е хула и в този смисъл Ани Илков продължава високата линия на Бозвели и Ботев.

За разлика от д-р Кръстев, който в преддверието на политическия живот на млада България е концентриран в текущото настояще, политическите бележки на А. Илков имат историческия шанс (или лошия късмет) да боравят с далекогледа на времето. Мярката е векът, XX век. Далекогледът, така важен за Георги Раковски, предлага наяве ретроспекции и прогнози, повечето от които вече са се сбъднали. За директен вход към книгата ще си послужа с ясното заключение за политическата съдба на България през двайсетото столетие: „А като погледне внимателно човек и ще види как династията и комунистите си поделиха двайсети век […]” (с. 162).

Впрочем трябва да изходим от важната за мисленето на А. Илков диалектика между съдба и характер. Тя възхожда към едноименното есе на Валтер Бенямин от 1919 г., премълчано в Похищението, но използвано в научната проза на автора – вж. „Chiasmus. Възрожденска културна идиоматика XIX и XX в.” (2014). Ако проследим тематизациите на отношението между съдба и характер там, ще видим, че няма трагично разломяване между двете понятия. Няма и радикална разлика в анализационния подход към обществениците от Острова на Блажените, от една страна, и към политическите агенти на българския преход, от друга. Същественото откриваме в един цитат от Бенямин, фундиран върху стоическо-Ницшевото понятие Amor fati, според който съдба и характер съвпадат. Chiasmus следи обаче и литературни герои, които имат характер, но нямат съдба (вина), има ги на Острова на блажените, има ги и в похитена България, те са стоици. Но какво е съдба в научната проза на автора? „Онова, което отвън е съдба, отвътре е характер” (с. 119). Ето как е разгърната същата теоретична постановка в „Похищението на България”: „Но каквито и да са подвикванията днес, трябва с ясен глас да се каже и следното: комунистите печелеха избори и по този начин се преинсталираха във властта. С други думи, има нещо сбъркано в самото българско общество, има някакъв унес, някаква нездрава и самоубийствена нагласа в това население, някаква масова лудост. Защото онова, което отвън изглежда като историческа участ, злощастие или съдба, отвътре е въпрос на характер, на обществена зрялост, на разум. Днес става очевидно, че този разум липсва – лошото е, че той не липсва само днес, нито пък само в последните шестнайсет години, а липсва и някак си изначално. Това положение е историческо и нека да престанем да се лъжем. Това е положението” (с. 244, курсив м., С. Д.). (Впрочем едно от имената, с което се подписва д-р Кръстев в сп. „Мисъл”, е Cognitus). Тук диалектическата двойка съдба – характер „се снема” в проблема за избора и неговите основания или, както виждаме в Chiasmus, става дума за „сократическо самопознание” (119). Поне на две структурно важни места в „Похищението на България” се казва, че знакът на жертвата прозира в очите на този, който е направил слепия избор. Веднъж в началото, което е още ведро в своята карикатурно-иносказателна литературност, и отново когато книгата започва да се смрачава. Тогава на преден план е гротеската, отчаянието и отвращението. Мълчанието и мисълта за мъртвите. Това смрачаване не е в самия край, то започва с меланхолията на дъждовете през януари и с все по-силното усещане за сюжет в подхващащите се една друга „скверни бележки”. Разбира се, става дума за сюжета за животното царство, арена на надпревара да се препикава дървото на живота. Характерно за публицистиката на Ани Илков е, че не разчита на празни реторични ходове. Колкото и очевиден да е отговорът на реторичния по същността си въпрос, авторът го дава. Например „Кой?” („кой тук е „морален изрод”?, с. 250),  ала ехото от „Кога?” често е „никога” (срв. провалената съдебна реформа в наши дни).

Едно от мрачните наблюдения на текстовете от Похищението е съсредоточено в натрапващата се „непроменимост” (302) на силните на деня и нощта. Век по-рано д-р Кръстев отбелязва нещо подобно: „хората се меняват, а работите остават еднакви” (388). В това статукво, устроено в духа на любовта към съдбата, живеем и ние. Специално място в политическата зоология на А. Илков е отредено на „партията паразит” ДПС. Изследвани са нейните корени и телеология. Нагонът към повторенията може и да е инерция да се отлага съдбата или навик да се стои във все същата „лоша безкрайност”. Едва ли е случаен образът на българското магаре, което върви спънато към Европа („Хорът на умните”). Този образ е наследен от публицистиката на Ботев, който описва популярна карикатура след Втората френска революция, обвързвайки я с българското „бездарие на живота” и „лишеност от щастие”. Прогресът без освобождение е магаре, вървящо към втъкнат пред погледа му в прът наръч слама, която не може да достигне. За разлика от френското магаре, българското е възседнато от „босфорския идиот”. Освен гротескно-карикатурното въображение, А. Илков възприема от Ботев и негативния тон, и афективния синтаксис на нарастващия смисъл: „Да, Георги Първанов е пародия на президент, пародия на своите, червените, пародия и сам на себе си” (85). Няма как градацията тук да не ни напомни за едно ключово изречение у Ботев: „а той [българският народ, б. м.] не е друго освен вол в хомот, роб на бръснатата глава и калимавката, роб и сам на себе си.” (O, tempora! O, mores!) Сигурно за идентифицирането на Ботевия цитат е от значение и въобразената от читателя паронимия: пародия-роб. А паронимията е характерен смислопораждащ фантасмагоричен механизъм в публицистиката на Илков. Формулата „роб сам на себе си” у Ботев е свързана с един голям дебат на Българското възраждане, съсредоточен в проблема за подражанието.

Изобщо фокусът във възрожденския човек в публицистиката на автора не може да бъде подминат. Възраждането е прочетено като утроба на българската модерност. Езикът на писането на А. Илков е атавизъм на XIX век, завръщане към някакъв литературен или жизнен стил, който го няма у бащите, а се намира поколения назад. Именно възрожденският човек формулира една от най-жилавите метафори на промяната – „за събуждането от политически сън” (38).

Особено място в „Похищението на България” има Стоян Михайловски, последният възрожденец и прародител на свръхважния за Ани Илков Константин Павлов. Въведен е с две лица, които под определен ъгъл поразително съвпадат. Веднъж с образа на поет гностик, с характер, но без съдба, идеологът на временното. (Сравни Бозвели и „световното нагло непостоянство”, както и поемата на Ст. Михайловски „Към нерождената ми рожба”, 1884). И втори път като най-мощният социалнополитически критик на българите, от една страна, и на Двореца, от друга, век преди първите публикации на текстовете от Похищението. Това е и времето на Кръстев и на неговите статии от „Политически дневник” на сп. „Мисъл”, насочени срещу управлението на Фердинанд (династията). Д-р Кръстев също създава своя „метафизика на злото” (А. Илков). В статията „Непротивленie злу” в българската литература”, писана за руски юбилеен сборник по повод 80-годишнината на Толстой[2], той мисли българското общество като подвластно на „непобедимостта на злото”. Има една негативна допирателна, свързваща статиите на д-р Кръстев и памфлетите на Илков и това е срамът. В Похищението срамът е виновен, защото е в камуфлажа на гордостта. А критикът на „Мисъл” не веднъж говори за „национален срам”.

Що се отнася до политическия ангажимент, това, което за Ани Илков е отчаяна надежда, за д-р Кръстев е жизнена лъжа[3].

Книгата „Злочестините на България” за първи път предлага по-нюансиран образ на д-р Кръстев като публицист. За първи път се събират в едно книжно тяло статии от отделите „Политически дневник” и „Обществено-политическа хроника” на сп. „Мисъл” от края на XIX в. Съставителят Петър Трендафилов помества в сборника и непубликувани до момента архивни статии, отворени писма, позиви. За първи път е представена по-пълно и образователната концепция на д-р Кръстев в многобройните му анализи, посветени на училището и висшето училище. Изданието е съпътствано от подробни бележки и исторически коментар[4]. Тъкмо анализът на текущия политически живот е в центъра на социалния ангажимент на критика на „Мисъл”. Вероятно интересът към настоящето се проявява още в ученическите му години, когато е бил стенограф в Народното събрание[5]. Симптоматичен е социалистическият образ на д-р Кръстев, описан като „дребнобуржоазен” критик[6], който изключва „единствено правилния път за избавление – класовата борба, тъй като изобщо не я забелязва, не вярва в нея”[7]. Студенти на д-р Кръстев, от друга страна, твърдят, че не знаят за политическите му убеждения, макар и да отбелязват, че към края на живота си се проявява като радикал- демократ[8]. Няма как д-р Кръстев да се фокусира в „класовата борба”, защото една от най-съкровените му утопии е свързана с целокупността на „народното тяло” като единствен отпор срещу социалното зло. И това е неговата жизнена лъжа. Той настоява за изработването на „всесилен народен суверенитет” (185), който да се окаже „цяр против дворцовото управление” (400). Срещу голямото „Кой” в политическия дневник на Кръстев стои макабреният образ на княз Фердинанд. След убийството на Стамболов князът е в абсолютно самовластие. А „беснуването на партиите” (396) е определено като по-малкото зло. Историята на българската държавност е белязана от напълно противоконституционното самосъзнаване на монарха като „министър президент”. По-страшното обаче е усещането за съвпадане на образа на господаря със самия народ в едноименната статия „Злочестините на България”: „Ето, прочее, днес въпреки всичките закони на страната, нейният министър е князът. Но не само това: той е народът” (363). Тук дори не става дума за сляп избор, а за заслепение от силата и блясъка на династията. За разлика от публицистиката на Ани Илков, в която лежи фейлетонното начало, статиите на д-р Кръстев са сурови, бедни на неконвенционални метафори. За края на XIX и началото на XX в. това е и опит за нов тип академична критика, дистанцираща се от „жизневрявата” на деня. Важен акцент в анализите на Кръстев е привиждането на княза като гост в българския дворец. Години по-късно едно парче на Ъпсурт, само по себе си връстник на политическите текстове на А. Илков, ще каже по повод на управлението на династическия потомък на княз Фердинанд – Симеон II – Защо ме управлява гостенин??? („Поп фолк”, 2003).

И при Кръстев, и при А. Илков се улавя сянката на някаква висока представа за монархическата идея като несводима до българската история. За д-р Кръстев тази идея е приемлива, само ако владетелят е съреден на Марк Аврелий. Много интересна е фиксацията във фигурата на Марк Аврелий от времето на ранния български модернизъм. В очерка „Заратустра” на Пенчо Славейков императорът стоик е видян като образец по самотност и предходник на Ницше[9].

В писането си Кръстев остава верен преди всичко на историческата перспектива („ний сме историк” (395). В тази връзка виждаме и уклона му да изследва потеклото на националния характер и това, което е по-интересно, историзирането и типологизирането на българския дух. И тук телескопът е обърнат към Българското възраждане. В психологическия ескиз „Светослав Миларов и неговият политически дневник” (1897) д-р Кръстев е пределно ясен: „Христо Ботев и Светослав Миларов са двата крайни полюса в развитието на българския дух. Единият – мъжествена, почти сурова натура, крайно импулсивна и във висша степен деятелна, натура, в която всяка дума е дело; другият – женствена, нежна до болезненост натура, всичкото величие на която лежи в глъбината и силата на чувствата, които са изпълняли и поглъщали цялото му битие.” (С3, 324-325) Общото между фигурите на Христо Ботев, сам по себе си една късна за д-р Кръстев фиксация, и Светослав Миларов се корени в анархистичната чувствителност. Миларов е един от първите автори в нова България, осъдени на смърт заради текст. Става дума за неговия дневник, в който планира похищението на княз Фердинанд. Като проницателен надзирател в „модерната глъбина” критикът на „Мисъл” откроява не политическите стратегии в дневника, а „безпощадния самоанализ” (С3, 327). Налице е диалектика на колебанието и нерешимостта: „защо мисълта за самоубийството ти се види блага в сравнение с убийството”[10]. Всъщност този текст е много повече от дневник, той е документ за отношението между политическо и приватно, както и за смяната на предмодерната етика с нов тип писане, основано на авторефлексивността: „аз като неволно се увличам да гледам на дневника си по с друго око, отколкото в началото”[11]. Смъртта на монарха е повече фантазъм, отколкото идея. Тъкмо статията за Светослав Миларов осветлява най-ярко връзката между политика и психология, фундаментална за политическата и литературната критика на д-р Кръстев.

И литературните, и политическите анализи на Кръстев съдържат непреодолим зев между „национален дух” и „национален тип”. Виждаме го най-вече в текстовете на Кръстев за Алеко Константинов, ирониста сред човешката глутница, и създателя на незаобиколимия за литературата и културната история на България образ на Бай Ганьо. Във „Втория портрет” на Алеко от 1907 г. Кръстев детайлно описва чертите на типа, които по никакъв начин не могат да се съвместят в границите на някакъв индивидуален характер. Ето две от основните особености и техния произход: способността за самоснишаване, исторически обяснима с политическото робство, и хищническия инстинкт, исторически мотивиран с политическата свобода. Що се отнася до литературната генеалогия на книгата „Бай Ганьо”, Кръстев отдава дължимото на разказите на младите в групата „Веселата България”. Анекдотичното (фолклорно) потекло на образа говори, от друга страна, и за едно чудовищно по същността си колективно себеизричане и себепознание. С фигурата на Бай Ганьо завършва и „Похищението на България” на Ани Илков. Ужасното е, че образът се е превърнал в надвремева политическа алегория. Това е българският кошмар. Изправил ръст в кръчмата на света, обърнат гърбом, преди огънят да оголи лукавината в очите му, Бай Ганьо може да бъде припознат като народен лидер. Но не и от сънувачите на този сън.

 

 

[1] Кръстев, К. Злочестините на България. Публицистика. Кралица Маб, С., 2016.

[2] Българският вариант на текста е публикуван в сп. „Демократически преглед” (1909, кн. 3). Статията ми предоставиха преди години г-жа Людмила Малинова-Димитрова и проф. Людмил Димитров, за което им изказвам благодарност.

[3] Или „съзнателна самоизмама” – аналог на Ницшевото понятие „жизнена лъжа” у Кръстев. Срв. също формулировката „щастието на заслепението” в анализа на „Един народен враг” от Ибсен („Една трагедия на обществената лъжа”).

[4] Статии по политически въпроси се поместват и в Т. 3 на „Съчинения” (2007) на д-р К. Кръстев под съставителството на Любомир Стаматов, Симеон Янев, Румен Шивачев, където са включени също философски и литературни студии. Изданието е снабдено с подробни бележки, но и не към раздел „Публицистика”. По-нататък цитирам това издание със сиглата С, като отбелязвам номера на тома и страницата.

[5] Стаматов, Л. Д-р Кръстев. Личност и критическа съдба. Наука и изкуство. С., 1987, с. 18.

[6] Пак там, с. 142.

[7] Георгиев, Л. Д-р К. Кръстев. Български писател. С., 1968, с. 135.

[8] Чилингиров, Ст. Стилиян Чилингиров В: Ив. Шишманов, д-р Кръстев, Б. Пенев в спомените на съвременниците си. Български писател. С., 1983, с. 191.

[9] Славейков, П. П. Заратустра В: Златорог, № 7, 1920, с. 589.

[10] Миларов, Св. Миларов, Св. Небесният преврат. Осъденият на смърт чрез обесване се завръща. Съст. Петър Величков, Факел. С., 2003, с. 38-39.

[11] Пак там, с. 50.

 

 

Първата публикация на текста е във в. „Култура“, бр. 8, 4 март 2016. Тук се възстановява оригиналното заглавие и интегралният текст.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *