Чертичка

просто бял лист и някой опитал да пише с молив, и така целия ден. Или, може би правихме любов, не, не, това беше предния ден, но все пак, не правихме ли любов? и после ядохме мандарини? думите „няма да слагам вестник, ще ги сложа на покривка, нова година е“, и застла покривка направо на леглото, на бели и жълти раета, и оставяхме корите на мандарините направо на нея. Белех ги само с едната си ръка, просто за да видя мога ли да беля с една ръка. Или не, беше като да стоиш край река и тя да се разширява, да става все по-широка и по-широка… хем се опитваш да видиш другия бряг, хем си казваш, той може и да не съществува…. Или беше чертичка…

 

с ети в „дупката”

не знам защо, но все по-често си представям хората, които виждам, голи. може би защото лицата са голи. когато докоснеш ръцете на някого за малко, ти сякаш допираш едно тяло. и от това как се чувстваш разбираш по-добре този човек. понякога си представям някого и искам да го опиша. но описанието би било само външност, празна като палатка, като чадър. улавям се често, как моето желание скрива предметите и хората, защото го лепя върху всичко извън мен, даже върху въздуха. днес седях с ети в „дупката” и на излизане тялото ми се беше разширило с една стая, с четири момичета седнали близо едно до друго, които запомних с лицето на едното от тях. после хванах ръката на ети. беше тяло на човек, когото не искаш никога да нараниш.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *