Дом

Казваме
две различни думи
моя лява твоя дясна
вярна и невярна всяка
е на себе си
кризата на средната дума
някъде където е сънувано
да те хвана за ръка
да запълня пустотата стъпвайки
шумно и понякога
безшумно
но догоре с трепет
и да зазвъним
сякаш плъзгаме криле по ръб на чаша
и тогава цяла нощ ще разговаряме
с кръговите думи на кръвта
пъпа на годините и гарваните
по връвта на вълците и на
виелиците
всичкото
което ни е правило да сме
и никога по-близки от това
сестри

 

Светлините на Коледа

Докато си седя
на този все по-прозаичен
възел на моя живот –
Господ ще се роди,
вятърът ще проплаче
вътре
в нечия шепа
молбите ще светят като
монети
и все така ще е

свят, свят, свят си Ти, Боже

ударът на камбаните
трептящият пламък на свещите

свят, свят, свят си Ти, Боже

в очите на всички деца
ще се залутат ангели

И все така ще е.

На прозаичния възел в моя живот
ще си седя.
Може би кротко.
Може би просто ще
святкам и ще угасям
лампата…

 

Без

Декемврийската ръка на зимата се е
катурнала
хрумвало му е

се е опитал
почти успял
живял е като другите

нормален бил и духовит
запомнил тази поза
използва я
понякога

но някога
не е любимата му дума
угрозен

е без значение

дали пердетата ще дръпне
нощем

Няма да се срути
Няма да се разшири и
Няма да заплаче

Сам е.

 

Wrong River

Помня как
като пристъпихме в реката
една и същата течащата еднакво
имаше

Спомени от хлъзгави пъстърви още
неизвестни сьомги и разсънени блатики
имаше

Бистър пясък босите балончета
го вдигаха извирайки
нагоре имаше
течение

На излизане си куц и преговаряш
стъпките но патериците
на цялата ти памет
са сгрешени

 

***
Когато първо си простирал пръсти
по прозорците и те са ти
говорили
за недоплетените, остъклени връзки,
за чашите на счупените хора,

за протоците на целуването, че
замръзват
и между устните ни само лед и разстояния
забиват нокти в излазите,
но все повече са недостъпни
и все по-хлъзгав е кристалът на
мълчанието –

не вярвай на пейзажа колко дълъг е!
Ландшафтът на сърцето се огъва
и всички Кордилери са осъмнали,
преди дъхът ти да се замъгли и да се
върне.

 

Зелен чай и задъхана котка в неделната вечер

Тъгата тънък свисък на стъкло
Ако я затвориш ще се забие във вратата
Но Господ е немирник продължава
Да ни замерва с дребни камъчета
и прозрения…

 

Псалм на пътника

Пътуваше и беше жаден и не мислеше
за поезията за голямата депресия и
сухия режим о! сухият режим в
човешката реалност е реален той
бе жаден и пустинен искаше

да се оближе да се овлажни да се разплиска
по пода на раздрънкания автобус
да си намокри кецовете пръстите
му да набъбват напоени боб
е спондж и спондж е гъба
господи вода

Води ме към водата към дъждовниците
аз пътувам
и от засъхване дори не мога да заплюя
как да плюя
на поезията на голямата тъга на величавото
на тази суша в мен о! как о! дай ми

Дай дадеш ли ми ще се преглътна
ще го повърна много по-навътре в мене
тоз Големия шаманът с мокри кецове и
шамандури под очите той се смее
смее се и ме разглежда в отражението
на стъклото
как съм жаден и пътувам о!

Съм жаден за пристанища и пасбища
и долини
през сенките им как съм се домогвал
до поезията до голямата тъга депресията как!
до сухия режим съм се докосвал и
съм се отблъсквал от водата ми
от резените диня в мен
от тази къща
където винаги е хладно винаги
пътувам винаги съм
мой и никога

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *