***
разпънат
между любовта и
тук
спасява единствено тъгата
копнеж в небесните градини

 

Неизбежно

Хвърли студа
върху шапката си.
И да се обичаме.

Хвърли вина
върху сянката си.
И да се обичаме.

Сгъни,
раненото време
във хвърчила.
Да се обичаме.

Сега
(когато слънцето е кратко).

 

Натура

дъждът гърми върху
чадъра ми

момиче се люлее
бясно

за да отреже
всичките сърца

 

Песни

„имам очи“
казвам

казват
„какво са очи“

песни на пустинята

 

Черешница

Във тази ранна утрин
земята благосклонна
ви отпуска.

Във тази ранна утрин
вин̀̀о се лее
между пръстите, кълни.
Във тази ранна утрин
страничен дъжд
вали.

 

***
тъй Ной
големите води преплава

в ковчег
от дървета прави
от дървета криви
сътворен

докато гълъбът излитна

 

***
вървя по залезите
един
два
три
….
постигнал руините
вложил сърцето си
се смалявам
и сянката се размива
искам да чуя гласа
като от много води

и да отговоря

 

Преминалия

Там,
морето е небе.

Обагря златото на есента
преминалия си сърцето.
Той не е лодка,
не е остров
и се топи като въздишка.

Отронена от някого
преди.

Да хвърли
собствена монета.

 

***
настръхналите гълъби
ще прибера от терасата

сега сме
аз
елха
и гълъби

и Коледа

 

***
това което ни събира и
дели

думите

подобно дялан камък
или въздух
градя и дишам
сън
лист
във листопада

 

преди

преди да ме

зачер-
кнеш върху
името си

чуй

дъждът вали

 

Всичкото

понеже има само

аз и аз

и само миг –

прегърната светкавица

всичкото е другаде

светли сияния

 

La Vita è Bella

От този свят се ражда
време – дъги от облаци
или от папрат.
И смях или тъга звъни –
блестящи утрини или здрачаване
от високи върхове.
Животът се повтаря
неизбежен и като смърт –
след клада – пръст,
а после цвете.
А колко други
ще говорят със звездите,
с пламнали ръце ще търсят
знаци. А ние, мила,
ще бъдем пръските
в това море безбрежно,
което винаги
обича.

Животът е прекрасен!

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *