* * *
Всички пътища водят към теб,
всички реки,
всички гълф- и мейнстрийми,
всички пасажи на риби и на любовни романи,
всички водовъртежи,
всички изоставени лодки,
всички флотилии от листа,
всички сепнати ята от фламинго,
всички наноси,
всички притоци на желанието
водят към делтата ти.

 

* * *
Не разкривай загадката
на големите житни кръгове в полето –
големите житни кръгове,
направени
от телата ни, слети в любовен екстаз!
Да не разкриваме пред света
тайната на големите житни кръгове,
видени
от птичи поглед.
Нека си остане между нас!

 

* * *
Не сме се обичали само в края на тунела.
Да се обичаме в края на тунела,
между траверсите,
между влаковите разписания,
между времето, но не междувременно.
Да се обичаме
и телата ни да отделят светлина
в края на тунела!

 

* * *
Очите ти са студени, ръцете ти парят от студ.
Ти си Арктика на чувствата –
дъхът ти заледява.
Но все ще се намери друга жена,
която да притисне голо тяло до моето –
така както се спасява
изпаднал в хипотермия.

 

* * *

Красива си като бяла смърт.
И ме затрупва
лавината на косите ти.
Предстоят ми хилядолетни сънища
до твойто рамо.

 

* * *

Не ме отбягвай!
Аз съм твоят Квазимодо, мила,
който ще удари камбаните на Нотър Дам
извън канона
за една целувка от теб.

 

* * *

Целуваш ме,
сякаш ми правиш изкуствено дишане
уста в уста.
Любовта ни е в кома.

 

* * *
Можеш ли да ме обичаш,
както наложницата
тракийския цар?
И след векове да ни открият в гробницата,
вкопчени един във друг,
а една гривна се е изхлузила от костта на ръката ти,
както сега се изхлузва в леглото,
на което се любим.

 

* * *

Представям си
гривните на двете ти ръце като окови.
Престъпление на века е
да не ме обичаш.

 

* * *

Потъвам
в подвижните пясъци на тялото ти.
Ти не ме издърпваш,
дори с косите си.
Само някоя пясъчна буря след векове
ще ме разкрие
вкаменен като сфинкс,
останал без въпроси
към теб.

 

* * *

Между нас има химия –
(CH2-N-NO2)3

 

* * *
Сантиментален съм
до сантим,
не когато плачеш с Йеремиев плач,
не с плача на чудотворна икона,
но с една сълза,
която сякаш майстор стъклар
оформя
в окото ти…

 

* * *
Толкова си грешна,
че заслужаваш женско разпятие.
Но ти си носиш кръста.
Вече се напипват главичките на гвоздеите
на двете ти гърди.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *