***
В тишината
на зимното утро
вървя през
снега на живота
към топлия дом
на забравата.

 

***
Ще разкъсам
душата си
на прости изречения
и ще ги нарека
поезия.

 

***
С крака
висящи надолу,
седиме двама
на моста
и гледаме
влакови релси
и жици,
самотни обувки,
бели лястовици
и тихо се молим
за чудо:

да полетим.

 

31

Ще те целувам
под звезди
и фойерверки,
сред звук на тапи
и фишеци,
със устни,
по-искрящи
от бенгалски огън.

Ще се опивам бавно,
сякаш от шампанското,
от бързи обещания
за нови навици и срещи,
които знам, че няма да изпълним,
но въпреки това си даваме –
ей така, в духа на празника.

Накрая бавно ще заспим
ето там – във ъгъла,
без помен от надежда,
заедно със старата година.

 

Ирония

Да говориш
за минало
с бъдещето
на любимия.

 

Около 1:30 през нощта

Върни се и ще ти чета
поезия, която не разбираш –
била тя моя или чужда.
Върни се и ще ти варя кафе
по шест пъти на ден,
което няма да изпиваш.
Върни се и ще слушаме симфонии,
които ще те отегчават.

Върни се,
за да мога да се върна аз.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *