Вечеря в червено

Да обагря приборите ти с кръв,
да подредя храната азбучно,
да говоря за неживите стойности,
да затворя клепачите на тихата жертва,
за да прочета последната й изповед,
да изхвърля вечерята на плъховете в канала,
да потъна след нея
до Възкресение.

 

Очите на слънцето

Ливадите се къпят в усмивките
на слепи деца,
играещи в кръг
със самоубийствените кабели на сешоари
на майките със побеляващи коси.

 

Момичето&Тръмп

Най-накрая се случи.
Републиканците победиха на изборите,
излязоха от щабовете недостижими,
сюблимни като Гео-Милевите септемврийци.
Новината хваща всеки втори самолет
обикаля света, преспива на тропически летища
запознава се с музата в най-чистите й белези,
приближава седалките, говори с акцент.
На седалката отляво вижда всичко,
от което е избягала.

 

***
Генерал Радев не ти е никакъв
не ти дава нищо освен заблудата
че за теб има бъдеще
че си на страната от истината
и такива като теб
не са тотални аутсайдери.
Твоят президент милва главата ти
с обаятелни речи
любовта на народа
и те защитава с брутален шамар
от това, че на никой не му пука.
Не ти дава нищо повече от това,
което сам даваш на себе си
което сам
взимаш от себе си.
Сега разбра ли защо ме боли
от ръцете ти?

 

Нова година

годините на голямото знание
завършват в изоставен парк
по върховете на пречупените летви,
вандалски белези от
прогимназиалните истории;
часовете на всичкото знание
завършват в синини от удари.
дежурните допушват цигарите си в студа,
превръзките се оказват недостатъчни,
събличаме стените на чакалнята,
докато някой наблюдава фойерверки.

 

Забравям защо съм оставала

Двата края на поточната линия се свързват
братята славяни пускат газ
на по-евтина цена
кефим се като зареждаме запалките
купени някога, по някой недодялан повод
и караме коли с олющени уредби
газови резервоари камери,
в които принадлежността завира,
циганите цял един народ
намират спасение.

 

Албинони от гаража

Разглежда старите проекти
Върху препълнения си работен плот
Някога работел толкова по-слабо
Казва и не получава отговор.

 

Видение

Повторението ти набива в главата
всичките глупости,
които да осмисляш
докато тя спи до теб
толкова гола
толкова твоя
красива и сложна
на никого друг обещана.
Ти ми каза,
запомняш проклетите думи
без усилия, без никакво писане
паметта ти, повтаряш, те спасявала
от просяците по чуждите булеварди.
Запомнил си най-безопасния
спокоен, нефатален маршрут
без врачки и млади активисти на хормони
без нищо, което да искаш да помниш.
Вървите ръка за ръка
през безбрежния свят
лабиринта на просяци;
ти не вярваш в глобално затопляне
продоволствен проблем
и глада във Америките;
стискаш хартия във джоба си.

 

***

Ще кръстя пламъците с имената на децата си,
нищо друго няма да остане след тях.
Кожата ми става черна в пещта,
за да ме доближиш до себе си;
не възкръсвам и работата се проваля,
а пръстите ми са пътеката на Хензел и Гретел,
по която никога няма да се върнеш

 

***
Единствената ми надежда е един ден
в часа на безсмъртието
да целувам студените ти кости,
тленната ми коса – във ръцете ти,
пред очите ти последните писъци –
безбожни молитви за дъжд;
единствената ми вяра
не е за живота в спасение,
не е да откривам галактики,
да кръщавам децата си от друг
единствено с твоето име.
Това не е поезия.
Това
е отчаяние.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *