***
по-добре да пишеш
за овчари
които са
убили децата си
и нахранили добитъка си с тях
отколкото
за зелени дръвчета
споделена любов
и есенни листа

 

фарс

ще завивам краката ти
всяка зимна вечер
докато ръцете ми не замръзнат

 

***
ще продължи ли
дъждът
да изчезва
в нас
след като отлепим душите
и залепим телата си
над облаците

 

реквием

не донесох нищо
на погребението ти
защото всяко цвете
което някога
съм докоснал
е вече мъртво

 

ад

иска ми се
да вярвам
че съм смирен
като мечка
през зимата
на приспивателни

 

мазохизъм

хвърляй чаши и чинии по мен
и ме ругай докато ги събирам от пода
но ми обещай
че повече никога
няма да забравим
да умираме

 

дали
ако някой ден
разбера какво е истина
ще полетя
като монах
изпитал нирвана
или медитирал
през целия си живот
или просто
тялото ми ще изгори
и димът ще ме повлече
към най-близкия
публичен дом

 

колко дълго
ще кашлям спомена
за теб
отделил се в гърлото ми
от последната ни целувка
която отново
мислех за първа

 

***
ще ти подаря четка и бои
ще ги отвориш
и на платното на смъртта си
ще рисуваш цял живот
как аз
броя картините ти
и не ми омръзва
макар да е само една

 

животът ни
се превърна в театър
в който
антракт има
само
на великден

 

страх

да се събудя
като ранена муха –
да не мога да преча
на всеки поет
музикант
и народен лечител
с жуженето на крилата си

 

вината
не е цигара
която да изпушиш
дори да беше
споменът за нея
остава
като рак
в белите дробове

 

знаци

спрях да пиша поезия
в мига в който
разбрах
че за любовта
няма страница
няма нито едно изречение
нито ред
а само три
вечни въпросителни

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *