Поверия

когато черна котка
ти пресече пътя
хората казват
че било лоша поличба

никой не ти казва

че когато
счупена
независима
почернена
жена
ти пресече пътя
най-често
ти се превръщаш
в
лоша поличба

 

***
черните мисли
в главата ми
рисуват образ
по твое подобие
срещи
по мое желание
и мен
такава
каквато не съм
снегът се стопява
по вените ми
и ме превръща
в илюзия
ти все още си тук
и
все още дишаш
аз съм другаде
и
все още дишам –
причината не си ти

 

***
снегът се топи
върху шалът ми
аз се топя върху себе си
и
събирам
все костеливи орехи
взимам грешни решения
от косите ми капят сълзи
опитват се да се измъкнат изпод
януарският мрак
и неговата сватба
за да си пробият
път
там където
би имало значение

 

Дъждовно

малките капки
дъжд по прозореца
ми нарисуваха любов
а после я удавиха
стече се задавена
по вратата
и изсъхна

 

***
Ти си любимата ми
запалка,
която кътам
грижливо в левия
джоб на палтото си.
Аз съм цигарата,
която е в устата ти.
Изпушваш ме и вадиш друга.

 

***
Сутринта е
времето,
в което пръстите
ми бродят по нечие
тяло.
Измъчват го.
Изтръгват каквото могат
и се унасят спокойно.
Сутринта е времето,
в което устните кървят
от желание
и правят невъзможни гримаси.
Сутринта е времето,
в което
очите отразяват любовта,
пречупена
през призмата на празния ъгъл.
Нощта е времето,
в което заспивам сама,
между две
отдавна разлюбени
възглавници.

 

Зиморничава

Дори слънцето,
което топи
ледовете носи
полъхът на зима.
В мен сезони не се менят –
винаги е студ.
Сезонът в мен
си ти –
затова не ми харесва.
Есента е друго нещо.
Носи на гърба си
отломки от спомени
в които още вярвам.
Замазва ми очите,
гали слуха ми
и когато и последното листо
се отрони –
пак си ти и пак е зима.
Ужасната бяла гостенка убива всичко
у мен от 7 години насам
и винаги се чуди
защо ми е студено.

 

***
Кофичката
от любимото ти
кисело мляко
остана празна

напълних я

с думите които
не искаше да чуваш.

 

Рани

Счупените ми ръце
не могат да прегръщат.
Оставям ги сами
на леглото
да се завиват със
бяла
самота.

 

The End

след дъждовете
и бурите
остават само
локвите
в които
измиваме
душите си

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *