Фатално

Най-опасната бомба е
вътре в теб самия.
Никога не можеш да си сигурен
кога ще избухне,
къде ще бъдеш,
кой около теб ще поеме първата
вълна от този взрив.
И главното ти притеснение
не е дали ще оцелееш,
а кой все пак ще остане наблизо.

 

Опаковка от бонбон

Наистина не помня откога
стои в дълбокия джоб на якето ми.
Дали беше от панихидата на дядо
или пък от рождения ден на кака?

Наистина не помня какъв беше
и вкусът на тъмния му шоколад.
Дали горчеше като минало
или беше сладък като настояще?

Нямам спомен за дати и вкусове,
но си припомних нещо така важно:
честванията на живота и смъртта
са толкова еднакви.

 

Кръвта вода не става

И какво като бягам от навиците,
покълващи в мен, щом съм
наследила очите ти?

 

Инат

всеки път когато се видят
се изнервят взаимно
до безобразие понеже
не знаят как да си признаят
колко им е наистина хубаво заедно
тестват се за да преценят
кой е по-издръжливият
кой е по-горделивият

в крайна сметка си тръгват
сърдейки се че не са победили

и не осъзнават че така
единственото което се случва
е да губят другия.

 

Стая

Това тук е доказателството, че всеки
номад намира причина да пренощува
някъде повече от веднъж.

Ала когато навън започне да се развиделява,
въздухът замирисва на бягство,
защото инстинктите издават мисълта ми.
Между тези четири стени всеки ден
е бойно поле, на което въпросът
„оставаш ли?” е най-коварното оръжие.
Двадесетте квадратни метра
не са виждали нито капка кръв,
но са чували какви ли не обвинения.

Всяка вечер сънят е малка победа
за изморения беглец у мен.
Toй просто иска да положи
уморените си кости на сигурно място.

Той просто иска да помълчи.

 

***
Очите ти носят истории от места,
на които никой не носи обувки,
за да бяга по-тихо,
и всички пеят,
за да забравят за какво скърбят.

 

Коледно желание

В някакъв момент да надрасна
общия корен, който свързва
„празник“ и „празно“.

 

Кино

На последния ред в най-празната зала
й казва, че историята им е просто
трагикомедия с изглед за лош край.

До финалните надписи плачат от смях.

 

Всичко коз

кресваш
скачам
очите ти присвяткват
познавам този поглед
такъв си когато печелиш
когато знаеш в чий ръкав
са скрити всичките карти

и искам да ти извикам
два пъти по-силно ‘контра’
защото ръкавът е моят
но и двамата знаем че
не са такива правилата и
не бива да го правя пред
всичките ти приятели

и се усмихвам
и ти казвам ‘пас’
и не мога да повярвам
че винаги го забравяме но
ние всъщност сме отбор
ние всъщност сме заедно

 

Предсмъртното писмо на Лора Каравелова
(до Мина Тодорова)

Мина,
двете ти хубави очи
така и не спряха да ме
наблюдават през целия
ми живот.
Дъх не си поемах без
техния изгарящ взор.

Идвам там където си ти,
чакам да срещна душата ти на дете,
да чуя музиката и да видя лъчите
на тези две хубави очи.

Душата ти нека се помоли, дете,
нека се помоли за моята.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *