***
Ако си третия –
или си излишен,
или носиш късмет на всички.

 

***
Най-сладкото престъпление –
да гледам сълзите ти,
докато бърша своите.

 

***
Луната я няма вече –
от толкова снимане,
светкавици,
фотошоп,
тагване
и други съвременни методи
за инквизиране
на личното пространство,
си събра всички кратери
и се премести
в друга планетна система.

 

***
Бягам.
Всяка нощ насън.
По улици,
които не съм виждала.
Прескачам огради,
стени,
покриви.
Тичам между теб и себе си.
И това е най-страшното
разстояние.

 

***
Сънувам те
твърде често –
всяка нощ си там,
където ти е мястото –
в сърцето ми.

 

***
Пропускам изгревите,
а залезите се сливат с клаксони
в тъмната паст
на софийските сиви вечери.
Чувствам се мъртва,
сякаш стъклена преграда
ме дели от живота,
който градих с години.

 

***
Да носиш винаги чадър
е очакване
на цялата вселенска гадост,
която просто
ще се стовари на главата ти.

 

***
Преследването на цели,
обещанията,
безсънните нощи
и всичко прочетено
се оказаха безсмислени
като вярата в Дядо Коледа,
Кинг Конг
и това, че си ме обичал някога.

 

***
Дълго редя този пъзел.
Все ми липсваха парчетата,
изядени
от странни хора,
чужди кучета,
гадни хлебарки
и други представители
на българската фауна.

 

***
Няма кой да изпее
стиховете ми,
които не са новаторски,
нито академични
или поетично-социални.
Продавам ги,
но никой не купува.
Пазарът е несиметричен.
Всеки в тази държава пише.
Няма кой да изпее
мислите ми,
които стават толкова
оригинални, щом ги консервирам
с водка.

 

***
Мислите ми са като блузи
на разпродажба.
Лакомо ги купуват,
без дори да са ги прочели.

 

***
С трескави пръсти
отгръщам страницата –
сякаш животът ми е гнусен жълт вестник
и вече ме е срам
какво още мога
да науча от другите
за себе си

 

***
Тя лекува бавно
и сигурно е много ефективна,
ако търсиш
радикално лечение на живота,
който си пропилял.

 

***
И цялата ми обич
не може да промени фактите,
религиозните различия,
годините и обещанията,
дадени на други.

 

***
Ще ми липсват
ръцете ти.
И устните.
И усмивката в тъмното,
докато ме събличаш
на път към сънищата ми.

 

***
Твоите луни те отразяват –
всяка нощ
ръцете ти повтарят контурите им,
кратерите,
сълзите,
отпечатъците от любов
по тъмната им страна.
Твоите луни са миналото,
заради което
те обичам.

 

***
Всички ветрове
са умален модел
на вселенския стремеж
за подредена хаотичност.

 

***
Мечтая си за работохолизъм,
за нужда от удовлетворение,
за пропътувани километри
и други нематериални удоволствия,
неща, от които да се изправят
косите
на всички разумни родители,
очакващи децата им
да работят,
за да ги гледат,
щом остареят

 

***
Всичките ми проекти
отлежават дълго
в кътчетата на съзнанието ми –
неподходящи
като пластмаса
за ферментиране на вино,
вкисват.

 

***
Понякога съм тъжна
просто така –
защото нямам мъж,
на когото
да посвещавам сълзите си.

 

***
Първият сняг
е като обещание
последните ти целувки
да останат завинаги
в миналото.

 

***
Обичам те.
Достатъчно,
за да си тръгна завинаги.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *