Пролет е!
Сезонът на лудите.
Алиса, както винаги реши да се изгуби
и хвана черният вожд под ръка.
– Виждаш ли голия охлюв там –
пропя вожда – затам сме се запътили. Хайде, ела!
Засмя се по детски Алиса:
– Не, сега време е за игра –
да се спуснем по спиралата
на този с черупката!
– Ах, Алиса, ама че си една… –
и те наистина се спуснаха, пързаляха се,
въртяха се, смяха се, посетиха всички чудни светове,
които предлагаше един обикновен охлюв, стигнаха чак до центъра,
и там заедно танцуваха танго, и се взривиха,
и пак се върнаха в началото, и отново повториха всичко,
и така цял ден.
– Алиса, време е да си ходим, свечери се – притесни се вожда. –
Не си пила червеното хапче, настава мрак! Ще стане беля…
– В никакъв случай – каза Алиса –
Омръзна ми от твоите индиански суеверия! Аз съм голямо дете!
Знаеш ли какво –
даже ще пия от синьото – бръкна в кутийката си и го изгълта набързо.
– За Бога, Алиса…
– Бог няма, Бог ще станем ние сега, през другото време
Бог е на паша с останалите крави.
За миг земята се разтресе, загърмяха светкавици.
– Алиса, ще настане потоп – но тя не го слушаше,
тя беше вече двойно по-могъща, издърпа го здраво
и пак се пързулнаха по спиралата на охлювената черупка.
И така се въртяха отново, и отново, в бясна еуфория,
докато не започна да се съмва и силите й не заслабнаха постепенно…
…и изведнъж се озоваха в един подземен лабиринт от тунели.
Там копаеха безспирно,
неуморно се трудеха,
милиарди червеи –
някои – сини, други – червени,
трети – жълти, четвърти зелени,
тук таме и по някой лилав,
въобще във всички цветове на слънчевия спектър,
само дето там нямаше слънце, а тор.
Слънцето беше в косите на Алиса,
затова и вожда бързо ги прикри с черните си пера.
В същото време Алиса гордо пристъпи напред и изкряска:
– Аз съм Алиса – слънчево дете, а този с мен е индиански вожд – един истински пророк – вождът обаче се сливаше мрака, и никой не го забелязваше. –
А, вие кои сте, червеи?
И всички отговориха вкупом:
– Аз съм роб от девет до пет.
– Какво е да си роб?
– Аз съм роб от девет до пет.
– Какви са мечтите ви?
– Аз съм роб от девет до пет.
– Какви са децата ви?
– Аз съм роб от девет до пет.
– Каква е душата ви?
– Аз съм роб от девет до пет.
– Коя е вашата истина?
– Аз съм роб от девет до пет.
– Ама вие друг отговор не знаете ли? – Започна да се дразни Алиса.
Само един лилав червей се осмели да отговори:
– Минал съм през всички цветове на дъгата,
когато бях червен – хладилникът ми бе пълен,
но душата ми празна,
когато бях жълт, бях малко по-земен,
но пак мислех пари как да изкарам за плазма.
когато бях зелен, бях гладен,
но се реех в полята,
когато бях син, ме зовяха мечтател,
и замеряха ме с камъни по главата.
Сега съм лилав и богат съм
на земни и божествени истини,
но какво от това –
наемът скача, животът поскъпва,
мечтая за бунт, свобода,
но в никого нищо не тръпва,
жената е бясна,
децата ме мразят,
че храната на масата не била никога прясна,
че съм давал на всички през мене да газят,
и туй било само в тяхна щета,
че вместо играчки, компютри, почивки, и вещи,
съм искал да им давам душа.
– Кажи ми, звучиш като поет, а твойта истина каква е?
– Аз роб съм от девет до пет.
В миг Алиса се разяри и метна черните пера на вожда,
косите й заблестяха,
и всички червеи се стъписаха,
но тя май им дойде твърде ярка,
и те вкупом се хвърлиха върху й.
Тя закрещя от ужас,
но никой не чу писъците й, дори вожда,
и оргията от червеи я уби жестоко,
и смаза бързо.
От тялото й стана тор,
от тази тор се роди нов червей,
и той започна примирено да работи.

***
А вожда тихо зарида…
Да удави всички в потоп
все още той не бе готов.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *