The masters of the subtle schools
Are controversial, polymath.

S. Eliot

 

1. Вечерята в големия хол вече е завършила, ала знатните гости не стават от масата. Прав е само един дребен на ръст, не по-висок от облегалките на столовете човек, който пламенно говори. Философ, събрали са се да го чуят, защото мълвата говори, че с мислите си той променя света. Сега го слушат. Един е навел глава към своя секретар, който му шепти нещо на ухото, друг пали съсредоточено своята лула, дошъл е да убие времето до среща с любимата, трети дебне разтревожен жестовете на виден сановник, а той е неспокоен и недоволен, защото хемороидите не му дават покой. Късно е, някои се прозяват, други вече похъркват, в единия край нещо май са се разпалили, сякаш ще се скарат всеки миг. Философът е искал да разпали със своите идеи душите на присъстващите, но думите му бързо гаснат в техните умове и сърца, за да остане от тях само малко пепел, но това сега не го ядосва, не го натъжава дори. Отива при големия прозорец, който моли да отворят за миг в студената, но безоблачна, нощ. Усеща много физически небето. Красотата на това божествено зрелище е безгранична. Улавя минаването на атомите, мисълта му засвирва с концерта на звездите. Глухият шум на настоящето и духовните рамки на бъдещето.

Тази тъй необичайна вечеря, на която философът отваря небето, е едно от най-значимите събития на модерната култура. Философът е Джордано Бруно и той сам разказва за нея в своето най-известно произведение.

2. Пепеляната вечеря се състои от встъпително писмо и пет диалога (или „тетралога”, както авторът сам ги нарича) в пет последователни дни между четирима събеседника, които обсъждат случилото се на тази необичайна вечеря. В центъра на тяхното внимание е дебатът между италианския философ и двама оксфордски доктори, който се е състоял след вечеря в дома на сър Фулк Гревил, член на кралския двор и близък приятел на благородник и поета Филип Сидни. Един от тях, Теофило, говори най-много, представя Бруно, разказва за обстоятелствата около вечерята и изненадващо драматичното пътуване до нея, после подробно предава разгорелия се на нея космологически спор, излага и разяснява накрая основните положения от „нолановата философия”. Неговият разказ често е прекъсван и разискван от останалите събеседници: нищо, дори най-дребните и незначителни на пръв поглед случки и детайли, не е оставено без внимание и коментар.

Тази творба на Джордано Бруно почива на исторически факт. При посещението си в Оксфорд през лятото на 1583 г. той влиза в остър сблъсък с тамошните учени около хелиоцентричната теория на Коперник. Вече са минали четиридесет години от публикуването на За въртенето на небесните сфери, ала едва сега представянето на книгата от Ноланеца има, по неговите собствени думи, „вулканичен” ефект и предизвиква огромен скандал, вестта за който стига чак до кралския двор. Обратно в Лондон, Бруно е поканен на вечеря, на която да представи и защити „своя Коперник и други парадокси от своята нова философия”. Вечерята се състояла на 15 февруари 1584, ден, който тогава се падал на пепеляна сряда, първия ден на Великия пост, откъдето и заглавието на произведението, което, разбира се, е и символично. Тази вечеря, пояснява авторът във встъпителното писмо, нито е пиршество на Олимп, нито е райска трапеза. Тя е едновременно богата и бедна, обилна на храни и напитки, оскъдна на думи и мисли у много от нейните участници. Тя е свещена и светотатствена: странно напомня за Тайната вечеря, ала разглежданите  въпроси на мнозина се струват направо богохулни. На нея се разискват физични и метафизични проблеми, ала тя не е философски пир, защото господа опонентите, макар и академици, са глупави и даже смърдят. Трагична и комична, на нея не се яде пепел, но накрая оставя вкус на пепел. Словото на философа на тази тъй странна вечеря ту е научно строго, ту е поетично вдъхновено, то ту осъжда, ту възхвалява, ту чества, ту заклеймява. „Няма клон от знанието, подчертава в началото Бруно, от който да не намерите в него някакъв фрагмент” и предупреждава, че сатирата, макар и жестока, не е самоцел, а е необходима да разчисти пътя за сериозното, научно и морално, астрономично и метафизично, размишление върху безкрайността, която с Пепеляната вечеря влиза като парадокс в модерната философия и култура.

Всичко започва, както често се случва, с недоразумение. На уречения за вечерята ден и час никой не идва да вземе, както са се уговорили, госта. Философът си мисли, че поканилият го сър или е забравил или нещо го е възпрепятствало и излиза да се поразходи из града. На връщане намира двама английски приятели, които го очакват нетърпеливо пред резиденцията на френския посланик, където е отседнал. Дебатът ще се състои, ала в последния момент е преместен за след самата вечеря, тъй като някои господа, не можели да дойдат по-рано. Тръгват към дома на сър Гревил. По-късно, при съвсем други обстоятелства, Бруно казва на венецианските инквизитори, че вечерята в действителност се е състояла в двореца на френския посланик. Може би пътуването из нощен Лондон изобщо не се е състояло. Ала то, реално или въображаемо, е при всички случаи символично. Чрез него Бруно образно представя основните теми и залози на последвалия дебат.

Вече се е стъмнило, пътят е сравнително дълъг, а улиците са неосветени и несигурни. Приятелите решават за по-кратко и по-безопасно да тръгнат с лодка по Темза. Слизат до най-близкия кей, дълго викат, накрая идват двама стари, грохнали лодкари.  Качват се на тяхната прогнила, пропускаща отвсякъде вода лодка, която едва пълзи по тъмната река. Ноланецът и Флорио, за да разведрят мрачната атмосфера, пеят любовни канцони. Изведнъж, без изобщо да са стигнали до своята цел, рязко се насочват към брега, където философът и неговите спътници са принудени да слязат, въпреки всички молби и увещания. Пъпленето в мрака със старата, прогнила лодка, „останка от Потопа”, водена сякаш от дошъл от ада кърмчия, която оставя своите пътници там, откъдето те са се качили на нея, е красноречива метафора за все още затворения от твърде овехтялата и вече разпадаща се структура на старата наука свят.

Веднъж на брега, Бруно и неговите спътници се оказват на обградено от високи манастирски стени бунище и за да се измъкнат трябва да си проправят мъчително път през зловонни отпадъци и мочурливи гъсталаци. След дълго лутане в мрака и газене в калта, те най-сетне излизат на някаква улица, само за открият, че са на две крачки от мястото, откъдето са тръгнали. Цялото досегашно пътуване е било до никъде. Мръсни и изтощени, искат да се приберат на топло у дома. Ала Ноланецът си спомня за своята философска мисия и въпреки лошото начало, загубеното време, късния час и крайната умора приятелите тръгват отново, вече по широкия друм, който води право към двореца, в който ги чакат за вечеря. Скоро ги пресреща обаче сган грубияни и един от тях удря Ноланеца, ала не е само той, после друг, хем на вид благородник, с все сила го блъска. Мъчителното бродене в дивия и опасен нощен Лондон не е просто повод за критика на тогавашното английско общество, както са склонни някои да четат тези епизоди през призмата на своите леви убеждения. Става дума за същински катабазис, т.е. слизане в ада, минаване през някои от неговите мрачни кръгове: itinerarium mentis in veritatem, пътят на ума в истина, показва Бруно, не върви от тъмнината леко и право към светлината, а е мъчително, изпълнено, изпълнено с препятствия, падания, стълкновения дирене през лабиринт от неразбирания, противоречия, отрицания. Философските истини не се постигат логически, веднъж завинаги в трайно притежание, а са живеят, подемани и трудно отстоявани, нуждаещи се от постоянна подкрепа. Пътуването от съмнението до увереността, от невежеството към знанието се изминава многократно и в двете посоки. Борим се и падаме, ставаме и мислим, че всичко най-накрая ни се е прояснило, но ето че почвата отново се изплъзва изпод краката ни.

След всички премеждия приятелите успяват все пак и това е важното да стигнат до двореца на сър Гревил, където са посрещнати твърде нелюбезно от навъсената и арогантна прислуга. При това участниците във вечерята, без да ги изчакат, както повелява етикетът и елементарното възпитание, са седнали вече на трапезата, която председателства неназован благородник (навярно поетът Филип Сидни). Ноланецът сяда отдясно на домакина. От неговата дясна страна пък е Торквато, единият от оксфордските доктори с които трябва да дискутира, а вторият – Нундинио – е седнал отсреща. Когато закъснелите гости сядат на масата се случва малък, но забавен и поучителен инцидент: на един от новодошлите посочват последното място, а той си мисли, че му предлагат най-първото и от скромност и смирение сяда, както учи Евангелието, на последното, като всъщност се озовава тъкмо на първото. Това подчертано гротесково qui pro quo внушава колко грешно и абсурдно е да се смята, че подредбата в обществото и в света е твърда и постоянна: първо и последно място, център и периферия са само условности в привидно вечната и неизменна космическа рамка на света, която Ноланецът е дошъл да разтроши с ударите на своя философски чук.

По време на самата вечеря английските благородници проявяват удивителна липса на каквато и да е изисканост и добри обноски. След нея идва най-сетне и редът на космологичния дебат. Философът не се задоволява просто да изложи хелиоцентричната система, която слага край на геоцентричната картина на света, а я разширява до идеята за безкрайната вселена, чието еднородно пространство е населено с безброй светове. Двамата оксфордски донове – повърхностният Торквато и педантичният Нундинио – се оказват твърде закостенели и тесногръди,за да са способни да разберат нещо от приведените аргументи и да се опитат да разсъждават върху тях. Хранители на стария възглед за света, те просто отхвърлят всичко чуто с най-плоски баналности. Ноланецът ту спокойно, ту по-рязко отвръща на техните възражения, които му дават повод да разгледа и по-общи херменевтични и метафизични въпроси. Постоянно призовава господа академиците да се аргументират, а те му отвръщат с все по-груби нападки. Накрая открито заявяват, че италианецът е напълно полудял. Да, философът вече е бил, както подигравателно го съветват, на Антикира, острова на лудостта, и е брал там церящия безумието кукуряк, ала съвсем не за самия себе си, а за да изцери техните объркани глави. Така схваща своята историческа мисия Джордано Бруно и със своята нова философия неуморно търси да лекува замъглените от фалшиви авторитети, предразсъдъци и илюзии души, като ги води от незнание към знание, от неразбиране към разбиране на истинското устройство на света. Задачата на философа е да отваря очите, да просветлява умове и сърцата, ала в случая се изправя неизменно пред стена от невежество и слепота. Иска, при това положение, да накара своите събеседници поне да осъзнаят, че са слепи, да имат доблестта да признаят, че не знаят. Пепеляната вечеря, а и целият жизнен път на Джордано Бруно поставя с драматична острота въпроса как заблудените и заслепените могат да осъзнаят, че им липсва истината.

Не, изглежда, няма възможен лек за високомерната и самодоволна глупост на двамата доктори. Оказва се, че са просто две твърдоглави университетски магарета. Нищо повече. Накрая, Нундинио и Торквато стават от масата и си тръгнат, без да се здрависат дори със своя събеседник. На Ноланеца му остава само и той да поеме, заедно с верните си другари, обратно по своя път.

При все това, последната дума е на Джордано Бруно и в петия диалог Теофило отново подема и излага неговата теория за движението на небесните тела и земята, с което изяснява основни положения от нолановата космология и нова философия.

3. Александър Койре характеризира по следния начин ролята на Бруно за раждането на модерната наука:

„Джордано Бруно, съжалявам да го кажа, не е много добър философ… слаб физик, не разбира математиката… неговият светоглед е виталистично-магически, планетите за него са живи същества, които се движат свободно по свое усмотрение през пространството. При все това неговото схващане за безкрайната вселена е тъй могъщо и пророческо, тъй рационално и поетично, че можем само да му се възхищаваме. И той толкова дълбоко е повлиял на модерната наука и философия, че можем само да отредим на Бруно едно наистина много важно място в историята на човешкия ум”[1].

Категоричната оценка на видния историк на науката е подета, под една или друга форма, от повечето писали след него изследователи. Никой не отрича несъмнената заслуга на Бруно, че тъкмо той пръв възвестява безкрайността на вселената. Нещо повече, тъкмо той започва истинска революция на Imago Mundi, като разрушава формирания от класическата традиция (от Аристотел през Птолемей и Тома та чак до Ренесанса) стабилен образ на света като затворен и подреден космос, положен в концентрични сфери, чийто неподвижен център е земята, а на нея е човекът, около който, връх на творението, се въртят слънцето, луната, звездите, небесата. Затворен и йерархично подреден, космосът, макар и голям, е напълно по мярата на човека и той може да схване устройството му и да намери мястото и ролята си в него [2].

Джордано Бруно с ненадмината дързост разрушава тази хилядолетна, тъй ясна и стабилна, подкрепяна от данните на сетивата и очевидностите на общия разум, картина на света. Прави го, благодарение на хелиоцентричната теория, която противопоставя д на геоцентричната система. Италианският философ пръв улавя истински новото, което носи Коперник и ясно съзнава революционното значение на De revolutionibus, книга, за която казва, че е съзрял в нея светлината на новата зора. На Пепеляната вечеря Ноланецът представя голямата теза на Коперник, че земята се движи около слънцето, подкрепя я с взети от оптиката, геометрията, и астрономията примери и доказателства. Отхвърля, също тъй аргументирано, различни възражения срещу нея. Изтъква силата и точността на коперниковата интерпретация на небесните явления, която прави смешни и ненужни сложните и акробатичните конструкции на птолемеевите астрономи.

Ала Джордано Бруно ни най-малко не се смята за последовател на полския астроном. Казва, че предпочита да гледа със собствените си очи и най-вече да мисли самостоятелно, със своя ум. Във вечерята той оборва не само Аристотел, „il maestro di color che sanno[3], догматичният авторитет, par excellence, но отива далеч отвъд Коперник. Философът цени астронома като първооткривател, ала вижда и неговата ограниченост, защото остава в рамките на традиционния модел за затворения космос, в който разполага своята система. Бруно отива решително далеч отвъд хелиоцентризма, отхвърля като несъществуващи небесните сфери, премахва веднъж завинаги всички граници в космоса и излага своето грандиозно схващане за необятната, „безкрайно безкрайна”, вечна, еднородна, постоянно променяща се и населена с безбройни светове вселена.

Никой не отрича, че именно Бруно разрушава „затворения космос” и разчиства пространството за новата наука, която Галилей и Нютон ще развият през следващите десетилетия. Ала за самия Ноланец, подчертава Койре, полето на модерната наука остава terra incognita. В действителност, собствено научните постижения на Джордано Бруно съвсем не са незначителни: той пръв твърди, че слънцето и останалите небесни тела се въртят около собствената си ос; телескопът още не е открит, но това не му пречи да отгатне, че отвъд Сатурн има и други планети (Уран е открит едва през 1781 г.); вярно заключава, че не само слънцето, но и другите звезди имат свои планети; посочва, че земното кълбо е сплескано на полюсите; установява, че орбитата на планетите не е кръгова, а елиптична и скоростта на тяхното движение зависи от разстоянието им от слънцето; доказва, че слънцето е по-голямо от земята. Преди всичко убедително показва, и то четири века преди спектографския анализ на Кирхоф, че космосът е еднороден, земните и небесните тела  са съставени от едни субстанции и атоми, от една материя и са подвластни на едни и същи природни закони, с което премахва разделението между „подлунна” и „свръхлунна” физика. Откриваме всичко това у Бруно, десетилетия преди Нютон, а пък, столетия преди Айнщайн, той пръв и за дълго единствен, говори за относителността на времето и пространството като следствие от космическата безкрайност… И това него не са просто хипотези, а аргументирани тези: ista sunt res, res, res, както подчертава Теофило във Вечерята. Тези напълно реални неща отреждат и съвсем достойно място на Ноланеца в историята на модерната наука. А и какво повече можем да искаме от този, който събужда европейския дух за науката като слага край на играта на криеница около идеите на Коперник и прави възможен Диалогът между двете главни системи на света (1632) на Галилео Галилей, който в него, разбираемо, не споменава името на вече изгорения Бруно, но подема, а понякога и дословно привежда неговите аргументи.

Историците на науката добре знаят всичко това и като цяло високо оценяват не само смелостта, но и проницателността на Бруно, несъмнено по-голяма от тази на Коперник, Брахе или Кеплер. Да, за тях той е блестящ изразител на кризата на съзнанието на своята епоха, има действително решаващ принос за разчупването на средновековната картина на света и т.н., ала той самият, повтарят всички в странно дружен хор, се оказва неспособен, за разлика от Галилей, да положи началата на новата наука, защото е съвършено чужд на нейните  методи: емпиричните наблюдения и математическите модели. Доверява се изключително на силата на своя ум и въображение, но презира математиката и не може да подкрепи своите твърдения с точни изчисления, нито е в състояние да ги удостовери експериментално чрез проведени с нови инструменти и наблюдения. Така, Ноланецът стига до своите заключения по традиционния за класическата наука начин: оборва едни автори (Аристотел, Птолемей), а други (Лукреций, Кузански, Коперник) потвърждава и доразвива. Мисленето му, с една дума, остава, както би казал Фуко, в границите на старата, управлявана от аналогията и подобието, епистеме.

Критиката и в крайна сметка отхвърлянето на Бруно от страна на Койре и повечето историци на науката, се дължи на това, че те оценяват неговото мислене, според модерните критерии и го намират за ненаучно. То наистина е такова, ала това съвсем не е слабост на Ноланеца и той няма защо той да бъде съжаляван за това. Философията при него не е във функция на науката, както у един Галилей, доколкото той, впрочем, я познава и изобщо забелязва. Вярно е обратното: научната практика е във функция на нолановата философия и астрономическите открития са за него просто стимул в усилието му да разбере и то по нов начин  реалността. Да, няма stricto sensu брунова наука, тъй както има галилеева и нютонова наука, ала има „ноланова философия” и тя е съществената, защото търси да преосмисли отношението на човека със света и това е философска, а не научна задача.

Теорията на Бруно за безкрайната вселена не е предзададен светоглед. Ноланецът търси в научните открития не потвърждения на собствените си интуиции, а възможности за по-дълбоко разбиране на реалността. Хелиоцентричната система го интересува не просто като  позволяваща по-точни изчисления хипотеза, а като обяснение на реалната структура на космоса. Затова твърди, очевидно дразнещо за много уши и до днес, че разбира Коперник, по-добре отколкото той сам себе си е разбирал. Това е така, просто защото науката, както ще отбележи и Хайдегер, не мисли и  астрономът не е интерпретирал своите наблюдения, не е разсъждавал за действителния обхват и последици от своето откритие. В тази именно връзка Бруно отбелязва, че учените, са като преводачи, които превеждат от един език, този на природата, на друг – математическия, без да разбират значението на онова, което превеждат. Накратко, теорията, основана единствено на изчисленията, пък били те и на най-големите математици, не е достатъчна, за да проникне в дълбочина и да позволи осмислянето на безкрайността на вселената. Бруно е решително против свеждането на безкрайното богатство на природата до твърде бедния език на математиката. Тук, несъмнено, е основната разлика между него и вече модерния учен Галилей, за когото пък природата говори  само и единствено на езика на математиката. Ала за Ноланеца тя безспорно е полезен инструмент, но е само помощна, а не водеща наука и тя не може и не бива да налага своята рационалност на другите науки и още по-малко на философията, тъй като изследва не „защо” на феномените, а само „колко” и „как”. Открил безкрайността на вселената, Бруно не може да се задоволи с математическите доказателства, които са неспособни да му дадат понятие за безкрайното. За философа „математизирането” на безкрайното е абсурдно начинание, защото означава да се мери безмерното, да се изчислява неизчислимото, да се дава форма на безформеното. Убеден е, че за да се осмисли реалността на изплъзващата се от всяка мяра безкрайна вселена се изисква скок, на който е способна единствено философията. Съвсем не е достатъчно, значи, движенията на небесните тела да бъдат изразени с уравнения, те трябва да бъдат видени с „очите на разума”. Ето кое е решаващо за философа, без обаче, и навярно това е най-оригиналното у Бруно, той да търси да положи и стабилизира открилата се пред него реалност в някаква нова идеална йерархия от смисли и ценности. Затова прекъсва последователността на традицията и се изправя против царувалия хилядолетия ред и светоглед. Отварянето на космоса има смисъл единствено ако счупи „повторението на идентичното” и доведе до отваряне на разума, което да му позволи да види света с други очи и да мисли по друг начин промененото отношение между крайно и безкрайно. Това е интелектуалната революция, която Бруно извършва.

4. Несъмнено, космологичната революция има последици не само за астрономията и философията, но и за теологията, а и за вярата на мнозина. Ренесансовата натурфилософия, за разлика от съвременната наука, изследва природата в по-обща рамка, която включва теологията и метафизиката. Всеки е сигурен в съкровените връзки между човек, Бог и природата и, следователно, във взаимосвързаността на теологическите, философските и научните истини, които се разглеждат винаги в едно цяло. Налице е единен, компактен опит на света и съществуването: природата свидетелства за божествения промисъл; общественият ред се възприема като божествено, а не човешки изграден, приемането на истините на вярата не е въпрос на личен избор или мнение, тъй като те имат статуса на неоспорими природни или исторически факти; най-висшите духовни стремления сочат неизменно към Бог, нямат просто смисъл без Бог[4]. Накратко, теологията се схваща като строга наука и нейните идеи и постановки играят съществена роля в изследванията и размишленията на натурфилософите. Теологичното и научното дирене вървят ръка за ръка: да се изучава физическия свят означава да се разбира по-добре Божието творение, да се изучава Свещеното писание означава да се вниква по навътре в Книгата на природата.

Джордано Бруно, след напускането на манастира, заема принципно агностична позиция и по същество не пише нито за, нито против теологията, а се стреми да излага и обяснява всичко през призмата и в термините на своята нова философия. Постоянно подчертава, че е философ и единствено философ, ала дълбочината и дързостта на нолановата мисъл не избягват, разбира се, основни теологични въпроси и на първо място този за отношението между Божията и космическата безкрайност.

Схоластичната теология доказва съществуването на Бог като изхожда от заетата от Аристотел картина на завършения и затворен свят. Бруно не само поваля този образ, но разрушава със своя философски чук и неговите теологични основания, защото намира, че да се твърди, че Творецът е създал един единствен и то ограничен свят за крайно недостойно за Всевишния и Всемогъщия. Безкрайният Бог изразява истински Себе си, гласи основният метафизичен принцип на нолановата философия, като разгръща Своята безгранична творческа мощ в безкрайните светове и безбройните неща, които създава.

Бруно с ненадмината дързост разрушава затвора на крайния космос. Ала извършеното от него премахване на всяка граница, ентусиазирано утвърждаване на неизчерпаемата реалност, умножаването на разнообразието и богатството на перспективите пред човешкия дух не възторг, а вдъхва и у най-трезвите и будни умове на времето „стаен ужас”, който кара Паскал да смята, че е добре „да не се задълбочаваме в становището на Коперник”[5]. Новата космология осъжда човека, „детрониран крал” (§ 398), на доживотен плен в тъмницата (§ 218) на вселената: безгранична, но тясна защото душата не намира излаз от нея. Ужас, защото в безпределната вселена няма място за „Бога на философите”, който регулира хармонията и реда на космоса и определя, според близостта или отдалечеността от себе си, йерархичните равнища на битието. Още по-голям ужас, защото как Бог, който създава нещо, а не нищо, би могъл да сътвори празното пространство? „Вечното безмълвие на безкрайните простори” (§ 206) ужасява Паскал, защото небесната твърд не изразява вече най-съвършената хармония и природата не възпява славата Божия (§ 244). Нещо повече, в безпределния космичен хаос няма сякаш място и за християнския Бог, Който е насочил към човека Своето внимание, грижа, любов.  Пък и да има Бог в тая необятност, не е ли Той безкрайно отдалечен? Не прекъсва ли, именно Бруно, всяка възможна аналогия между безкрайно и крайно, между Бог и човек? Как би могъл да се заинтересува Всевишният тъкмо от човеците, прашинки на една забутана точица, нейде във всемира? А възможно ли е изобщо едно, дори божествено съзнание, което да управлява и съгласува със своята пастирска гега необозримите шеметните вихри на безбройните светове и да го прави при това в полза на хората, прашинки на една забутана точица нейде във всемира. Човек изгубва, с една дума, всяка сигурност, че в безкрайната вселена има изобщо Провидение и то се грижи за него, което го кара да напълно безпомощен, ужасно сам. Затова, когато на пепеляната вечеря Ноланецът формулира своята теза за безкрайното пространство, неговият събеседник „остава вцепенен и без слово, сякаш вижда призрак пред себе си”.

За Бруно, обаче, „проникнал далеч отвъд пламтящите стени на света”[6], гледката при отварянето на космоса съвсем не е ужасяваща, а освобождаваща и вдъхновяваща. Всичко друго му се струва дребно и изкуствено, страхливо и сладникаво. В еднородната и необятна вселена никоя планета, комета или звезда няма повече ценност от парчето глина, зрънцето пясък или затворената между страниците на книгата идея. В шеметните вихри на безпределното пространство няма и не може да има абсолютен център. Всички местоположения са относителни и разумът може да тръгне от всяка точка в героичното си усилие да разбере, макар и само частично, тайната на битието, с което да надхвърли самия себе си и да съзре за миг „недостъпния божествен лик”. Нещо повече, Философът открива в схващането за безкрайността не просто космологично учение, а ефикасно лечение за болните общества и души. Лекарството е преди всичко здравомислещ скептицизъм, ясното осъзнаване на границите на човека, който по никакъв начин не може да бъде „господар и владетел” на безкрайната вселена и систематично подлага на съмнение претенциите на всеки, имащ се за абсолютен, авторитет.

Ала „векът е разглобен”. Църковните и светски власти виждат във всяка нова идея само още едно огнище на смут и объркване и в без това опасно олюляващия се вече свят. Ноланецът знае, че трябва да внимава, но не практикува „изкуството на писането”[7] във време на преследване на свободната мисъл, защото когато става дума наистина за философия, прикриването и компромисът за него са невъзможни. Бруно, действително рядък случай, успява да влезе в пряк конфликт с всички религиозни и академични авторитети на своето време: Светият престол, Женевският консисторий, Оксфордският университет, Сорбоната, Лутеранската църква. Те не само че не толерират правото някой да мисли различно, но осъзнават неговото учение като сериозна заплаха за съществуващия теологическо-политически ред и търсят, todo modo, да отстранят идващата от идеята за безкрайната вселена заплаха. Страхуват се още, че този „новата философия” не просто поставя премахва централното място на земята и съответно на човека в мирозданието, но поставя под въпрос както богоизбраността на човешкия род, така и самото Божественото присъствие в света, с което подрива основите на религията. Затова Ноланецът е много по-труден за смилане и възприемане от Кузански или Коперник. В епоха на тежка социална и духовна криза, на жестоки религиозни междуособици, опитът на Бруно да даде нова картина на света е обречен на провал и той не само, че не успява да работи спокойно над своята философия, но е лишен и от възможността да живее и да умре в мир и свобода. Дългогодишният процес, който римските инквизитори, водят срещу него им отваря очите не само за „вредата” от неговата философия, но и за опасността, която научната революция представлява за учението на Църквата и изобщо за вярата. След бруталното екзекутиране през 1600 г. на философа идва ред и на поставянето през 1616 г. на За въртенето на небесните сфери в Индекса на забранените книги, а заедно с него и на първото осъждане на Галилео Галилей.

Джордано Бруно, изправен пред догматизма на църковните авторитети и педантизма на академичните институции, поема риска да мисли сам и воден от светлината на своя разум обхожда тъмния лабиринт на настоящето, за да отвори нови хоризонти на познание и разбиране. Той, обаче, не е нито атеист, нито материалист, както бива обвиняван тогава, пък и често определян и до днес. Сякаш, неговият alter ego в Пепеляната вечеря не се нарича Теофило, за да покаже, че Ноланецът действително обича Бог. За него Бог не се намесва „изотвън”, а е вътрешен принцип, който оживява изотвътре всички същества, свързва ги помежду им, осигурява единството на битието. „Бог е безкраен в безкрайността, навсякъде във всички неща, нито от горе, нито отвън, но напълно съкровен във всички неща”. Схващане за божественото, което ще бъде подето и развито два века по-късно от големите немски философи, на първо място от Шелинг и Хегел. Не, за Ноланеца Бог не отсъства от света, ала Той не е скованият от догмата Бог, а Бог на неизчерпаемото разнообразие и той не само открива в необятните пространства и хилядите обиталища на света, безбройните следи или печати на Божието присъствие, но и „по-добрите криле, с които отлитаме в небесата”. Осъзнаването на безкрайността и вечното движение на всичко съществуващо води до укрепване и зареждане с нова енергия на душата, която става така способна да надхвърли себе си и да постигне „пълнотата на живота” в единение с божествения принцип на всичко съществуващо.

Ноланецът неизменно учи, че неговата „нова философия” помирява разума и вярата, като ги освобождава от фанатизма на догмата и тесногръдието на педантизма и дава всекиму възможност да се издигне през природата със своя разум и плам и да достигне божественото начало. Напълно свободен дух, свободното мислене и говорене е за него „единственото потребно” на този свят и заплаща за него живота си. Във века на най-остро верско противопоставяне и всеобща нетолерантност, Бруно е навярно единственият, за когото религиозният плурализъм е действително положителна ценност. Това, обаче, съвсем не означава, че за него всички религии са равнопоставени и равнозначни, напротив, той е силно критичен към всяка от тях, която вместо да свързва хората с Бог и помежду им, разкъсва тъканта на обществото, разпалва войни, затваря, изгаря. За него достойна за уважение е единствено онази религия, която наистина цени всеки живот, (а не само на своите верни и действително служи на запазването на мира и разбирателството между хората.

5. Анахорнично е, подчертава Франсис Йейтс, да се търси в Бруно някакъв пионер на новата наука[8]. Неговото схващане за небесните тела като живи същества е анимистко, космологията му е виталистка, а философията му изпълнена с питагорейски теми, мистични озарения, неоплатонични построения, езотерични препратки. Голямата историчка на окултизма открива в Ноланеца последовател на Хермес Трисмегист, възродител и охранител на древната „египетска” мъдрост, адепт на тайните изкуства. Накратко, неговото място не е в историята на науката, а в херметичната традиция. Джордано Бруно е обърнат не към бъдещето, а към миналото ренесансов маг, който за последен път в европейската култура съчетава противоположностите, преди пътищата на науката и магията окончателно да се разделят.

Йейтс разглежда твърденията и аргументите в Пепеляната вечеря не като астрономични построения, а като астрологични талисмани, своеобразни езотерични упражнения, които трябва да събудят сърцето, да пречистят разума от заблужденията, да освободят духа от оковите на фалшивите авторитет, за да открие посветеният тайната на fabrica mundi и да открие в това божествено устройство душата на света, единението с която ще възстанови хармонията в живота и обществения мир.

В смутните и тъмни времена на религиозните войни и гоненията на вещици захвърлилият расото Ноланец е несъмнено най-безстрашният и пламенен дух на Ренесанса. Той броди, решава загадката на неговия жизнен и творчески път Франсис Йейтс, из Европа, не за друго, а за да разпространи тайното учение, да предаде на посветените със своята мнемотехника езотеричния метод за изследване и постигане на тайните на природата и духа и да извърши така истинска renovatio, коренно обновяване, което да установи нов, основан на „древната и истинска” херметична религия и просветеното и справедливо управление обществен ред. Бруно е заловен и изгорен, ала самоотверженото му дело съвсем не остава безплодно. В Германия около него се е сформирал тайният кръг на джорданистите, предци на розенкройцерите и франкмасоните. Джордано Бруно, такъв, какъвто ни го представя Йейтс, носи чертите не на Николай Коперник или Галилео Галилей, а на Корнелий Агрипа и Джон Дий: обикаля скрит и невидим европейските дворове, посвещава крале и велможи в окултните изкуства, изпълнява специални поръчения, създава тайни общества, като винаги търси да преодолее силите на злото и да убеди хората да се обърнат към доброто, две неща, които за него не се изключват, а взаимно потвърждават. Образът, признавам, е пленителен, ала лично аз трудно мога да видя в говорещия винаги дръзко и открито философ практикуващия disciplina arcani езотерик и, признавам, направо ми е невъзможно да открия в страстния и неукротим темперамент на Ноланеца необходимата за всяко тайно дело сдържаност и предпазливост.

Космосът за херметизма не е безкрайно празно пространство, а е йерархично и хармонично подреден, като тайнствените сили и енергии, които протичат през него свързват видимия и невидим свят, макро и микрокосмоса, в една „златна верига”. Херметикът открива скритите аналогии и съответствия, установява точната връзка между висшите и нисшите неща, овладява всеобщата симпатия между всички неща, която е в основата на окултните изкуства: тя позволява на мага да повелява на духове и демони, на астролога да определя, според звездите, добрите и лошите дни, а на алхимика да превръща обикновените метали в злато. Той постига с една дума божественото знание, с което може да промени не само своя живот, но и да преобрази съдбата на света.

Франсис Йейтс е несъмнено права да насочи вниманието ни към дълбоката връзка на Джордано Бруно с херметичната традиция, да изследва неговите занимания със странните и тъмни знания на неговото време: ars memoriae, астрология, магия. Ала Ноланецът не се нуждае от цялото това окултно знание, за да манипулира свръхестествените сили за задоволяване на своите егоистични цели. Та, още в първата си творба, философската комедия Свещникът, Бруно безпощадно осмива окултните практики и излага на показ огромния дял на шарлатанството и суеверието в тях. Но за какво му служат тогава всички тия херметични изкуства? Използва ги като възможност да продължи своето философско дирене, същото което търси, впрочем, в астрономията и във физиката. Така, изучаването на магията е за него само повод за още „добър ход по шахматната дъска на философията” и Ноланецът преосмисля и преобразява схващането за нея, тъй както е предефинирал всяко друго традиционно понятие и учение в светлината на своята нова философия. Неговото разбиране за природата подрива из корен цялата херметична традиция която се основава на йерархичния строеж на битието. Откритото от философа безпределно и еднородно пространство обезсмисля идеята за каквато и да е предустановена йерархия в света, тъй като в светлината на необятната вселена всичко става относително и няма повече никакво горе и долу, а „златната верига на битието” е само „усладен сън”. Бруно извършва „коперникова революция” и в херметичната традиция като замества основополагащото за тях улавяне на съответствията между йерархично разположените части на  света с изследване на връзките (vinculi), които свързват помежду им всички изначално равнопоставени неща във винаги променливи отношения.

Тогава, какво точно е магията за Бруно? Тя уважава и следва природните процеси, а не им противоречи и е усилие за по-пълно разбиране на „силата на вечните закони”, за откриване на скритите механизми на света и приближаване чрез тях към светлината на божествената истина. Силата на магията е във възможността за обогатяване и разнообразяване на способностите на човешкия ум, а не в приготвянето на капани за силите извън него. Необходимостта от нея идва от сблъсъка на крайните възможности на човешкото мислене с безкрайното многообразие на природата. Магията е не друго, а скок на въображението, с чиято помощ разумът се стреми да схване единството на цялото през всички различия и противоположности на феноменалния свят. Въображението е опосредстващата връзка между вечните и преходните неща, то е извор на всяко откритие и изобретение. С магията Бруно минава, значи, от онтологическата към психологическата сфера. Това не остава незабелязано за Юнг: „Същевременно с промяната на образа на света магът преобразува самия себе си… Идеята за безкрайността на Бруно, която изисква огромна смелост, е една от най-важните отправни точки за модерното съзнание… човек не може да види света без да види самия себе си и вижда себе си, така както вижда света”[9].

Накратко, с помощта на херметичните изкуства философът се стреми, значи, не да получи привилегирования послания и потайни умения, а да обхване и познае природата в нейната цялост, като открие със силата на своето въображение съкровената същност на реалността, нейният скрит, изтъкан от тайнствени симпатии и антипатии, пулсиращ ритъм, за да ги изложи по рационален начин. Затова в „магическите” съчинения на Бруно не се откриват, както в наръчниците по черна магия, инструкции, рецепти, заклинания за призоваване на демоните, за спечелване на нечия любов или за причиняване на зло на враговете. За Ноланеца „магът е знаещ човек, той знае и има силата да действа сам”, без да се нуждае т.е. от демонична помощ, за да отключи скритите сили на природата. Това, което интересува и въодушевява Бруно в магическите операции, във връзките, които те тъкат, са не практическите ефекти и лични изгоди, а доказателствата, което те дават за материалното и духовното единство на вселената.

6. Франсис Йейтс не греши поне в едно. Бруно не е просветител рационалист, нито либерал атеист. Ала философът е не толкова езотерик, колкото поет, артист. В Пепеляната вечеря Теофило, за да представи „нолановата” картина на безкрайната вселена, в която падат йерархиите, няма център и всички неща са равнопоставени, си служи с метафората на живописта: тук дворец, там гора, над нея късче небе и половин изгряло слънце. Художникът не може да предаде света в неговата цялост, още повече, че и той самият е неизбежно в самата картина. Ала със силата на своето въображение може да улови и да позволи и на нас да видим по нов начин един или друг негов отрязък. „Магическата” сила на въображението е стимул за търсещия разум да надхвърли своите граници, да разшири своите възможности и да улови с понятия, построения и прозрения някои от безкрайните вариации на всемира: „Философите са художници и поети; поетите са художници и философи; художниците са философи и поети. Ето защо истинските поети, истинските художници и истинските философи се познават и възхищават един на друг”[10]. И тримата, подчертава Бруно, отварят, съчетавайки въображение и разум, нови пространства за познанието. И тримата са чада на Мнемозина, майка на останалите музи, която събира всички образи и смисли, за да постигне единството в множеството и да схване пронизващия безкрайната вселена вечен и метафизичен принцип: „Едното определя всички неща, един е блясъкът на красотата във всички неща, една светлина озарява множеството на видовете”.

И тъй, Бруно започва излагането на своята „нова философия” в Пепеляната вечеря с призоваване тъкмо на Мнемозина, музата на паметта. Самата Вечеря е изкусна литературна творба, която със своите диалози представя голямата научна дилема на времето в целия й драматизъм. Нещо повече, тя е първото философско и научно съчинение, което е написано на разговорен италиански. Така с тази Вечеря не само земята губи своето място на средоточие на вселената и става най-обикновено небесно тяло, но и латинският изгубва своето централно значение на учен език, за да се превърне просто в един от езиците, които образованият човек трябва да познава и владее. Ноланецът безцеремонно натрошава с ударите на своя философски чук не само традиционната картина на света, но и на закостенелия и затворен класически модел на знанието, който осмива в лицето на говорещите само със заучени цитати педанти. Бруно не просто излага достъпно за широка публика най-смелите научни идеи, но и показва, че за разбирането и изразяването на новата и драматична картина на света са нужни нов език и нови концептуални инструменти. Той е безкрайно подозрителен към обичайното академично аргументиране, което е структурирано като овладяване на безпокоящото роене на дискурса, за да стигне, quod erat demonstrandum, там, откъдето е тръгнало, както когато приятелите пътуват със старата и разнебитена лодка по Темза. Затова и не пише Tractatus и не излага, за ужас и на днешните академични педанти, никой въпрос строго праволинейно, а минава през най-различни области, засяга всевъзможни теми и сякаш случайно събира и анализира нещата, събитията и идеите, които попаднат пред неговия поглед, за да даде нов и предизвикателен образ на действителността. Често неговият подход е отхвърлян, защото колкото и блестящи да са неговите наблюдения и разсъждения, те не били в състояние да се превърнат в еднозначни и строго аргументирани понятия. Ала тъкмо обратното интересува Ноланеца. Той търси език, който реално да изразява отворения и нестабилен характер на самото мислене, изгаря всяка сигурност, за да отвори към едно друго измерение на мисленето и живота.

Пепеляната вечеря поразява с дръзката енергия и учудващото разнообразие и богатство на въображението, така и с дълбочината на нолановата мисъл, която, при това изключително гъвкаво, свързва метафизика и физика, астрономия и политика, етика и херменевтика с един пламенен и саркастичен стил. При това Ноланецът има удивителната воля и способност да не отблъсква гласовете на другите, дори когато те не само му противоречат, но и го заставят да се бори с тях и да им противостои. Бруно свободно минава от едно равнище към друго, описва, tempestoso, своите combattimenti; излага, аndante con moto, новата физика; поема, allegro, риска от сблъсъка между наука и вяра; открива, appassionato, своята поетична метафизика. Диалозите завладяват със своя жив и ярък език, драматургична композиция, виртуозна вариация на регистрите, зашеметяваща мисъл и дръзко осмиване на всеки авторитет. Те запленяват със  своето понякога весело, често горчиво, винаги иронично настроение. Пепеляната вечеря не може да бъде дефинирана и затворена в определен научен, езотеричен или литературен периметър. Многоизмерна и винаги разнолика, по образ и подобие на mare magnum на безкрайната вселена, в нея намират израз различни, често разходящи се и противоположни перспективи към действителността.

7. Една идея на Бруно особено силно пленява неговите английски слушатели. Един от тях пише: „Не можете да забравите какво каза Ноланецът, този човек с безкрайни заслуги, когато дойде в нашите школи, а именно, че всички науки са се развили благодарение на превода”[11]. Италианският философ в Оксфорд и Лондон започва, разяснявайки теорията на Коперник, да превежда тайнствената книга на вселената на достъпен за разума език. Двадесет години по-късно Джон Флорио, приятелят на Бруно и Шекспир, обосновава своя превод на Опитите на Монтен с думите: „Моят стар приятел Ноланецът ми казваше, а и публично учеше, че преводът плоди всяко знание”[12] и така го е накарал да осъзнае значението на преминаването на важни текстове и идеи от един език в друг. Задачата на този първи превод на произведение на Джордано Бруно на български би била изпълнена, ако някой читател потърси да открие заедно с тази свободна и незнаеща прегради мисъл „защо светкавицата е тъй красива”.

 

 

 

[1] Alexandre Koyré, From the Closed World to the Infinite Universe, Baltimore, John Hopkins University Press, 1957, p. 54.

[2] За класическата космология виж по-подробно Приложението в края на книгата.

[3] „Учителят на тези що знаят”, според Данте, Ад, IV.

[4] Фундаментални за разбирането на вярата като неотменим хоризонт на мисленето през 15 век са изследванията на френския историк Люсиен Февр, основател на школата на „Аналите” и най-вече на неговия шедьовър Le problème de lincroyance au XVIe siècle, Paris, Albin Michel, 1942.

[5] Блез Паскал, Мисли, превод Лилия и Анна Сталева, София, Наука и изкуство, 1987, § {= фрагмент} § 218.

[6] Лукреций, За природата на нещата, I, 74, прев. М. Марков, София, 1971, с. 11.

[7] За това изкуство на писането виж Leo Strauss,  Persecution and the Art of Writing, New York, Free Press, 1952.

[8] Frances A. Yates, Giordano Bruno and the Hermetic Tradition, London, Routledge, 1964.

[9] Carl Gustav Jung, Problèmes de l’âme moderne, Paris, Buchet/Chastel, 1960, p. 183.

[10] Giordano Bruno, Explicatio triginta sigillorum in Opera latine conscripta, v. III, Firenze, Le Monnier, 1891.

[11] N.W., анонимният автор на предговора към A Worthy Tract (1585), английския превод на Dialogo delle imprese militari e amorose (1555), сборник с емблеми от Паоло Джовио.

[12] John Florio, The Essayes, or Morall, Politike and Millitarie Discourses of Lo: Michaell de Montaigne, Printed at London by Val. Sims for Edward Blount dwelling in Paules churchyard, 1603.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *