Слушам как идва нощта

Палят се фенерите в градината
духа лек вятър
Колкото да погали гърдите на небето
С четчиците на онова дърво край прозореца ми
Ти вървиш забързан с куфар по някоя аерогара
Леко приведен, краката ти се полюляват
С особена грация
Ето колите тръгват да се прибират
Светът се прегъва, тръгва
Си към къщи
Прибрал си нощта в куфара,
Лявото ти рамо като на носач е наведено
Вечер е и съм спокойна,
При мен нощта идва със светещи портокали
При теб тя спи

 

Ти си сън аз съм сънена

Прочитам ръкоделието на съня
тя беше с дълга коса и носеше плитки
той не умееше да се целува
и така нататък реките трябва да се избягват
и ако живееш до чиста река изобщо
да влезеш в невъзможното има няколко
случая на безболезнено изваждане
парацелс и огнената река на тива другите
друиди дарвин дайджест ако ти умреш
аз ще бъда седмата ако аз умра ще живеем
без да държим сметка
е непростимо е да не ме докоснеш поне с ръкава
ей там отвъд румъния аз ще умра ей така
на шега
другите ще ме гледат
ей така
отвъд
безполезно е да умирам без да умея
да се целува той изобщо не умея да чета
сънищата когато те са с дълга коса
и носят плитките на сестра ми

 

Да подредиш с нежност една маса

Леко плъзват ръцете
да запредат бялото
и да омагьосат стъкленото,
да пленят жълтото и бледността на чая,
да посеят невидими макове –
залюляни от погледа стъбълца нежност …
Плъзват ръцете
да потъмнят радостта,
че си гост на себе си,
а нежността ти милва
с пет слепи очи на ръката
и доверчивите пет на другата
едно липсващо нещо,
когато е късно на твоята маса.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *