телата се заключват отвътре
сякаш светът
е полепнал по кожата
и е започнал
да се ражда

 

годишнина

земята спря да се върти
за една година
аз все още съм на 18
ние все още не сме женени
и се смеем на Бог
под завивките

 

райската градина

надявам се
някой ден
някой да краде
цветята
които ще оставяш на гроба ми
за да ги подарява
на жена си
когато нямат пари
за любов

 

***
прекалено сме сами
за да сънуваме
че сме заедно

 

матей 18:3

дъждът не пада
раят се наводни
ангелите се издавиха
хората вече носят чадъри
само защото
децата ги плюят
от високите етажи на блоковете

 

11 етаж

скочих
приземих се
като слънце
времето чертаеше
момента
залезът ме учеше
да плувам
в светлина
а циментът
само ме придържаше

 

само убийци

затворих прозореца
само за да ти помогна
да се качиш
до мен

 

***

някой запали
кофата зад блока
в която гълъбите свиваха
гнезда от боклук
(някои излетяха)
страшно е да гледаш
колко е далече небето
докато горящи пера
се сипят по земята

 

в началото бе болката
тогава дойде ти
и настъпи краят

 

прогрес

празна гора в която
вълците ближат
праха по статуите
на моите внуци
и вият

 

***
сложи си каишка
убий стопанина
хвани й дръжката
(разплачи се)
вържи кучето
(вечният стопанин)
бъди себе си
най-накрая си опитомен

 

календар

дните закъсняват
чакат
нещо в облаците
което няма
да се върне

 

лудвиг

напомняш миризмата
на мокри камъни
нощта
преди самоубийството
виковете на брега
заглушени от гръмотевицата
движенията на пясъка във водата
дъждът който ще завали
след като потънем

омъжи се за мен
не мога да плувам

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *