кома

в дни като този
светът е възпалено гърло
бялото е най-самотният цвят
а ти си твърде близо
за да ми липсваш

 

***
запомни ме с лошо –
ангелите винаги
избледняват първи

 

той не е мъж а херувим
движи се ограничено
в човешкото си тяло
трябваше да знам
че огънят е най-чувствителен
към студ
а тези най-близо до него –
изгарят

 

изчезваш
като коричка на рана
и вместо сълзи
валиш от очите ми
когато светът
е забравил да диша
а викът ти се скрива
в гласа му

 

завещание

от решенията ми ще остане
облак с формата на кон
който някой друг ще оседлае
със задна дата
когато вече съм разпръсната в небето
с по-тънки пръсти
и ще тръгне напред

 

***
погледите ни се срещат
в обща точка над мъглата
разменяме местата на това
което ни дърпа надолу
и продължаваме да падаме –
един до друг
като посока

 

тези нокти които
се впиват в късите дни
и изстискват цветовете като гной
празни празници
далечни близки
а сърцето е балон пред спукване
(като хоризонт от който
само миналото стърчи)

 

***
разбрах че си
мълчание
когато още с първия поглед
каза че ме обичаш

 

живея на ръба
на нечий поглед
където сълзата граничи
с премигване
и се стъмва първо
отвътре

 

***
колко струва
една тъга
взета назаем
и колко често
бъркаш името си
докато се опитваш
да я забравиш

 

***
обичаш ме само когато си тъжен
с всяка усмивка
умирам все по-твоя

 

***
знам че има бог
защото е последователен
в мълчанието си

 

сълзите ни
напояват леглото
хлябът облизва
пръстите които го разчупват
тази сутрин вместо изгрев
гледаме отделянето
на любовта от тялото

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *