мъртво течение

на кораба има място
единствено за екипаж
и пътници
екипажът е семейството ми
пътниците са приятели
и познати

на рамото на капитана
има още едно място
то е за мен
като папагал

 

бряг

студът сутрин
е начинът на морето
да ти каже
че не те обича

 

***
разтягам всичките си спомени
като използвана струна
след това свиря на нея
докато с нетърпение чакам
да се скъса

 

бъдещето
ме превърна
в празна закачалка
от гардероба ми
която никой
не използва

 

играем на таблата на дядо ми
преди да те чукам

хвърлям чифт
печеля сърцето ти
но губим играта

 

светлината
си отиде
всяка нощ заспивам
на студения под
от страх
да не се върне

 

еретици

гориш
на клада
в къщата си
или за собствено удоволствие

а аз обичам
да те гледам

 

носталгия

страх ме е от смъртта
която още
не се е случила

 

тихо решение

взел съм пистолет
взех и заглушител
днес ще отида в мазето
където никой няма да ме види
ще броя до три
и ще го оставя на масата
и ще мълча
за да чуя
всичките си
неспазени обещания

 

***
задуши ме с признания
опъни органите ми като акордеон
сложи ми кърпа на очите
и провери дали виждам
дали още свиря
и дали искам да те слушам повече

 

тъмнината
си отиде
онзи ден пак се засякохме
но
ме посрещна като слънце
в летен ден –
светло
нежно
топло
с планове
да ме изгори целият

 

когато ръцете ми са вятър
а очите ти – звезди

ще заживеем
но този път
без пунктуационни грешки

 

любов

погрижи се за мен
преди да ме осъдят
на вечно спокойствие

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *