1

Вълшебната гора

 

В деня след големия обир в „Златни пясъци“ Мариус Цуцуманов спа до обяд. Когато се събуди напълно и очите му най-после отказаха да се затворят, вперени в яркосиньото платнище на палатката, някъде много, много далеч навън жегата вече превръщаше въздуха в лепкава вълна от атомен взрив, който може да беше избухнал безмълвно в стихналия къмпинг или пък на стотици километри навътре в страната, дори в София, помисли си Мариус в походното легло, като вдишваше колебливо намека за тази супа с мирис на пожълтели бурени, нагорещен пясък и напечени от слънцето обществени тоалетни, който за него през тази 1986-а година обобщаваше едва ли не цялото Черноморие за периода на Световното първенство по футбол в Мексико от 31 май до 29 юни.

Читателите може би си спомнят (Глава 7: С деца на море), че като част от прикритието на Мариус той и семейството му бяха отседнали в къмпинг „Акациите“ на четири и половина километра южно от „Златни пясъци“, където бързо стана ясно, че бракът на Благовеста Цуцуманова, бивш регионален шампион по фехтовка, и Мариус, бивш състезател по плуване, е попаднал в капана на неудовлетворението от изчерпаемите възможности на социалистическия домашен бит, както и че семейното им щастие отдавна е възприело формата на маскарад, чиито скрита история и вътрешно напрежение на няколко пъти предизвикваха неочаквани обрати и променяха плановете на извършителите на дръзкия обир. Този път обаче жена му и двете момичета, техни деца на възраст шест и девет години, бяха отишли да обядват в столовата заедно с цялата първа смяна, така че Мариус беше сам, с олекнала глава от еуфорията на успешния удар предната вечер и с неясно светли планове за бъдещето, но без да почувства укорителния поглед на своята съпруга, което му позволи да прекара известно време в мусене и пушене на първата си цигара, седнал на една тенекиена кутия пред палатката, в шарената тишина под акациевите корони.

Когато осъзна, че абсолютно нищо няма да заплаши това негово състояние на духа, Мариус отиде да провери дали парите все още са в единия от тайниците под шофьорската седалка на вартбурга (вж. Пролог – подточка в) контрабандистът и Глава 5: 10 000 швейцарски часовници, но най-вече Глава 3: Нашият човек в Истанбул). Там си бяха и той напъха една ролка банкноти в задния джоб на шортите си. Никой от съседите им по палатка не беше наоколо, така че огледа за последно опустелия семеен лагер, сложи си шапката идиотка и огледалните очила и пое мързеливо по пътеката към плажа долу с намерение да си вземе кафе или нещо освежително.

 

 

2

Отказ от приключение

 

Мариус Цуцуманов, бивш състезател по плуване – от почти десет години професионален курортист, – изпитваше неприязън към две неща: водата и ваканционните комплекси. Докато се спускаше по разбитите стъпала към шосето под къмпинг „Акациите“, соленият мирис на морето ставаше по-силен, а слънчевите лъчи все по-немилостиви. Когато стъпи на жълтия банкет, обут в сандали, облечен в избелялата си кафява тениска с щампа на Патето Яки, и погледна вляво и вдясно, вече се бе гмурнал на дъното на вир, раздвижван от съхнещите водорасли по пясъка от другата страна на пътя и необхватната песен на щурците из шубраците зад гърба му.

Плажът, на това място широк около шейсетина метра, беше пуст. Вярно – към единствените два чадъра на бреговата ивица се отправяха две жени с потъмнели гърбове и черни презрамки на банските, а една от жените се обръщаше, за да му хвърли поглед над големите слънчеви очила, които закриваха половината й лице като на френска филмова звезда, – но ако се изключеха те, плажът беше пуст. Дори вишката на спасителите беше празна. По шосето нямаше автомобилно движение.

Жената бързо беше бутнала очилата си нагоре и бе престанала да мисли за него. Вълните в края на правата линия от ситен пясък, които дойдоха на фокус зад почернялото й тяло, му заприличаха на място, накъдето той трябваше да тръгне, в този момент, въпреки че знаеше какво има зад тях, едно голямо нищо отвъд хоризонта и стотиците морски мили (Мариус и друг път беше разсъждавал по въпроса), след които идваше друг бряг, също като този бряг.

Той отново обърна глава наляво и проследи банкета от тази страна на шосето до няколко сблъскани фургона:

Затворено по това време на деня детско стрелбище. Снек-бар, където продаваха безалкохолни напитки и закуски. Наемна за чадъри в обедна почивка.

Пред снек-бара – нещо средно между баничарница и реп – беше спрял москвич в армейско-зелен цвят, а едно шест-седем годишно хлапе гризеше сладолед в черния сенчест квадрат под козирката на фургона и зяпаше Мариус. Мариус тръгна натам.

 

 

3.

Изпитания и изкушения

 

Когато си задигнал малко над милион в твърда валута (Глава 19: Ужилването), животът ти изведнъж свършва. Вълнението остава, но всякакви грандиозни планове за бъдещето са безпредметни. Защото, и това беше един от въпросите, които извършителите на големия обир в „Златни пясъци“ избягваха да си задават по силата на житейския опит или поради своите младост и неопитомена природа, къде можеш да похарчиш толкова пари? За какво можеш да похарчиш толкова пари, без някой да ти потърси сметка или най-малкото с един най-обикновен донос завинаги да те прикове в нечия колекция от сковани във вечна болка насекоми, всяко едно със своите индивидуални характеристики и полезни качества?

Или както беше казал главният организатор на извършителите на обира в деня, след като им разкри лицето си (Глава 10: Миладинов, Станойчо Миладинов) и им изложи своя дързък план: „Още първия път когато застанете лице в лице с хората, които възнамерявам да ограбим (Глава 11: Служа на Народна република България), ще ви стане ясно, че също като техния и вашият път в лабиринта на престъплението и измамата е предначертан от социалните и обществените закони, и единственото, което ще ви остане, е хотел „Метропол“, най-високият мираж в пустинята на всички ваши досегашни миражи, били те вили в Драгалевци, черни списъци за леки автомобили и авточасти, партийни привилегии, светлината на прожекторите в центъра на българската естрада. Дори бягството зад граница, уви, няма да промени по някакъв начин предначертания ви път. Никой досега не е успявал да надхитри този естествен закон на живота. В кой да е свободен свят е достатъчно да се появи само една злонамерена сила с мотивация да се възползва от отсъствието на естествени закони в него, за да го превърне в не-свободен.“

Именно тази безизходност, това отсъствие на избор в щастието отвъд закона, си припомняше Мариус Цуцуманов в този момент, след като беше установил, че не носи в себе си български левове и сега се преструваше на източногермански турист, в напразен опит да убеди продавачката с кръгло лице и кърпа на главата да му продаде последната позасъхнала баничка от тавата в замяна на една стодоларова банкнота. Нищо не можеше да накара нея, този неподкупен, лишен от самосъзнание, машинен детайл да си представи друг свят, в който стодоларовата банкнота би имала практическа стойност в отчета й за инкасото на „Търговия на дребно“. Всичко, което оставаше на Мариус, бе да й обърне гръб и да застане лице в лице с изпълнената с разбиране усмивчица на хлапето, което все така го зяпаше, а после да се смрази, най-сетне забелязал шофьора в зеления москвич, който никак дори не се интересуваше от него и вместо това беше зает да допушва с наслада цигарата си и да оглежда доволно огънчето й зад волана на колата.

 

 

4.

Смърт и прераждане

 

По-внимателните от читателите вероятно не са забравили (Глава 3: Нашият човек в Истанбул), че в душата си Мариус Цуцуманов искаше да бъде поне толкова свободен, колкото играча на международната сцена, богоподобния, рафинирания в изкуството да се живее в империя от задгранични фирми Миладинов. И без дори да подозира, че Миладинов вече е мъртъв, намушкан дивашки от един от извършителите малко след обира (вж. Глава 1: Смъртта на търговския пътник), Мариус забелязваше навсякъде доказателства за намесата му, като например в необяснимото присъствие на този шофьор в средата на нищото. Нито можеше да прилича на Миладинов, нито да се изплъзне от зоркия му поглед. Можеше да заобиколи колата и да тръгне по плажа. Много внимателно да тръгне в северна посока, към хотел „Метропол“, издигнат някъде там, над гората от чадъри и подскачащи във въздуха плажни топки като върхов мираж, монумент на човешкото щастие и стремления. Да съблюдава идеалната права, равноотдалечена от всяка една точка на вълните и курортните комплекси, нейната еднопосочност определена от факта, че шофьорът щеше да излезе от москвича и да тръгне бавно след него по плажа, все така без да му обръща изрично внимание, зает да мята плоски камъчета над вълните или да мърда с пръсти в плискащия прибой.

Покъртен от окончателната присъда на това заключение, Мариус отново спря поглед върху момченцето и чак сега отчете, че детето носи позацапана тениска с емблемата на Световното първенство по футбол в Мексико (MEXICO86) и че му се усмихва разбиращо не за друго, а защото е забелязало шапката идиотка на Мариус, която и в този момент зяпаше.

Сепнат от внезапно прозрение, Мариус, все така стиснал стодоларовата банкнота в едната си ръка, посегна с другата и свали шапката си, осъзнал, че на нея също е щампована емблемата на Световното първенство и това по някакъв начин създава почти съзаклятническа връзка между него и хлапето.

Което, окуражено от неволната ответна усмивка на мъжа пред себе си, сега насочи леко завистлив поглед към избелялата му кафява тениска.

 

 

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *