Владимир

на Задушница
вратите са пълни
с родните хора
които никога вече
няма да минат през тях,
но въпреки всичко
ние ги оставяме
отворени.

в такова време
първо събуждам небето
с ръка
гледам как
децата на двора
берат череши –
Господ затваря така
кръга на живота

после вземам
лист хартия
пиша за Владимир,
говоря си с него на руски
разказвам
как ми беше наставник,
как искаше
да ме защитава,
но сега
него го няма
а аз мога само
да се моля.
и всичко това
от страх
че ще ме забрави,
и няма да ме познае
някой ден
на вратата.

 

История

разказвам ти,
как ирисите ми
побеляват без теб
и колко босилек
има във въздуха
когато ме целуваш.

твоите белези
носят форма
на цвете,
а кожата правят
с аромат,
с история,
която пишем
заедно,
за да знаят
раните,
че ти си моето
послушание
към Господ.

 

Стигма

чиста
като смокиня отвътре
същата бенка
от вчера
днес е стигма
по пътя
към съзвездието,
което ще нарека
на теб.

 

Смелостта и свободата

е да опитомяваш болката
с лист и писалка,
звучен джаз,
кафява захар
и раздвоение на личността
докато прагът на търпимост
прилича на синусоида
без обезщетение
за напомнянето,
че има смърт.

 

Фантастично

въобще
реалността изкушава
да открия
къде е пътя
към космоса
както Жул Верн
е отишъл
до края
въпреки всички
пороци на сърцето,
които
спират въздуха
всяколко.

 

Върху Борис Виан

Дишай какво чувствам,
миговете, които ни остават
са прекрасни
като прегорелите водорасли на Виан
в края на лятото
когато
по морето вече се усещат
ръжда и орхидеи,
от пътя
от кръвта
и всички други наслаждения
към които води
първата следа на превземане,

a следващото очакване
оттатък очите
ще брои бялото
като дете, което подскача
и тича след гълъбите
нагоре
където са
миговете, които ни остават
и прегорелите водорасли на Виан
толкова прекрасни,
че спирам
когато ги видя
само за да ти кажа:
Дишай какво чувствам.

 

Посветено

замълчах и подхвана
широкия пулс
на зениците,
отворени
отровени
да блъска по твоите
кръвоносни съдове
пълни с утаено помнене
жълто-красиво от сяра.
после продължи да ме води,
спира,
насочва
като малко момиче
което се учи да танцува
върху стъпалата ти
и от страх да те пусне
не слиза на земята,
заради пристъпи
полюси
прояви
на болка
от движението
на Живота
където има твърде малко
място
за обичане
и твърде много
свят
за едно Малко момиче
без стъпала,
върху които да танцува.

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

2 Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *