***
Човеко
винаги насрещен
къде отиваш с краткото си тяло
и решетъчната си жилетка
накъде растеш
Къде надуваш слънчевите си
балони и
сапунените ти сълзи защо са
пукнати
Смешен малък ти вълшебнико
с наметало от тъга и
ребуси
И пръст
Защо си толкова старателен
в намятането на земята с
дни и нощи
в зографството на притчи между
хоризонтите
в цилиндъра ти докога ще дремят
недовършените зайци
А ти –
начинаещият в курс по апликации –
все така ще продължаваш
да изрязваш
картонената си
кардиограма…

 

Не всеки има такава котка

Смъртоносен кадаиф се е забъркал
в изящната чинийка как уханно
протягаш крак под масичката
съблазняваш ли ме
я по-добре си стой до парното
и дръж лъжицата
опитай как е супата

и стига!

отивай да си гледаш сериала
недей ми се мота наоколо не виждаш ли
че ме смущаваш
пречиш ми

Литературо!

 

„Номерът на абоната временно не може да бъде избран…”

искаше
да е просто момиче
с големи кафяви очи
и нежно сърце
и всичко да следва естествено
хода си времето точката да
бележи края
на изречението просто
момиче което подушва цветя
вятърът разпилява косите му
надалеко
избуяват хора като букети
кучето е гальовно
разказът за света е пълен
нарича го крисчън и отпуска каишката
нищо повече от момиче
с кафяви очи
нежни клепки
и лесно примигване искаше
да се свърши
да се свърши с всичкия този озон
с белите кринове с непоносимия
пулс с неудържимия мирис
на светкавици
от мастило

 

Не съм оттук

Хубави са
стиховете му
хрупкави
бисквитки с мюсли боровинки
антиоксиданти
тачещи се
самоуважаващи се стихове
искат си
английския сервиз и
брюкселска дантела
най-малкото
едно повдигнато кутре
около чашата за чай го
Искат
Изискващи се стихове
Но аз
не съм оттук Ви уверявам!
не съм оттук не съм от тоз
Поет повтарям ви и нямам
нищо общо

 

Къща от вятър

В онзи свят,
в който изговаряш „завинаги”
и заживяваш там като наистина…
В онзи свят, пребиваваш като
в тайна квартира,
хубаво ти е, хвърляш якето на леглото,
под него изритваш пантофите,
бос
нелечим
и излишен не е зле като фигура
на речта
В онзи свят, в който „завинаги” е
завивка,
се събуждаш.
Сгъваш я. И я прибираш. Може би
няма да те дочака,
малката тухла на сричката.
Ритмичния гъвкав гръбнак на словата
в онзи твой свят…
Би могло.
Бихме обичали.
Бихме това-онова.
Отстъпваш от „винаги”, заключваш със „за-” и
излизаш.
Довиждане.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *