Васил Прасков – Няма живот след любовта

няма живот след любовта
никой не се е върнал оттам
за да разкаже

 

доживотен затвор

ще те убия в себе си
и ще те излежа
на различни места
с различни хора

 

***
всеки стих
е сбогуване с поезията
отдалечаване от думите

мълчание

 

***
хората са
поети без поезия
живеят без живот
умират без смърт
обичат без любов

 

невъзможната любов

знаеш че пътя към леглото ми
минава през поезията
а към сърцето ми –
през смъртта

и винаги избираш живота

 

всяка сутрин светът е отново на своето място

винаги когато
минавам покрай надписа
люлин мрази мвр
се успокоявам
за природата на нещата

 

смърт в люлин

в тази стая започва тишината
а когато отворя прозореца никой не скача
(свършват педерастите
свършват наркотиците)
кой ще ме избави от тялото на тази смърт
и ще ми даде твоето

 

***
поезията е болест
предавана по полов път
не се умира
но и не се живее дълго
а лекарствата са безплатни

 

не искам
да те чукам
докато смъртта ни раздели

не искам
да оставям белези
по душата и тялото ти

не искам
да те връзвам
и да те бия

не искам
да те душа
докато си с белезници

не искам
да свършвам
дълбоко в гърлото ти
нито на лицето ти

не искам
да пикаеш върху мен
нито да сереш в устата ми

не искам
да не се къпеш няколко дни
преди да свърша
на потните ти стъпала

не искам да стискам зърната ти
докато ръката ми прониква
дълбоко в тебе

не искам
да стигам през джи точката
до сърцето ти

не искам
да кървиш
нито да плачеш
от болка и удоволствие

искам
да погледна в очите ти
и да видя смъртта си

 

прайд

ако имах дъщеря
щях да я кръстя
калин терзийски
щеше да стане
хетеросексуална
православна
алкохоличка
сутрин щяхме да ходим на църква
после цял ден да пием
и пишем поезия
нощем щеше да е наше
царството небесно

 

лайфстайл

ремарк преписва
от августин

пайнер преписва
от августин

господинов преписва
от августин

аз преписвам от господ

Дом

Аз, Владимир Сабоурин, роден от майка българка от македонски произход и
баща кубинец от френски произход, декларирам, че

мразя българския дом, началото и края на всички злини, майка на насилието,
властта, отчаянието
мразя майка си, която намери, избра, изплащаше този дом
мразя баща си, който остаря в него
мразя смъдящата сладка рана Македония
мразя неоколониалната позорна франкофония.

Мразя притежаващите собствен дом, собствениците на недвижими имоти.
Мразя обитаващите Оборище.
Мразя умиращите у дома.

Горко им.

Блажени живеещите под наем.
Блажени живеещите по общежития.
Блажен незримо, неведомо, непостижимо пребиваващия сред нас в последната
Надежда.

Блажени умиращите по болници.
Блажени умиращите в старчески домове.
Блажени направените на препарати.

Защото тяхно е царството небесно, небето над София.

Владимир Сабоурин

Теорията е маската на властта

след поименните обиди „самовлюбен глупак“ (А. Кьосев) и „помия“ (М. Николчина) дойде времето и на теоретичното описание

в него се претопля за кой ли път неспасяемата теза, че сблъсъкът около ЛВ е между „теорията“ и съпротивляващите се на теорията (простаци, шаячена интелигенция и т.п. паплач)

много е забавно между другото как момиче от българското село определя момче от небългарски град като „шаячена интелигенция“ (разбира се всичко е много по-сложно и с много задни вратички за заден ход, но жлъчничкото желание за бг обида е простичко налице)

нямам честта да съм част от бг селото и бг местата за производство на шаяк

това, което като свидетел съм наблюдавал в академията, ме прави много скептичен към т. нар. „теория“

теорията, за която става дума, е тоталитарен рудимент в неолиберална опаковка

докато през соца теорията беше чистата безсрамна квинтесеция на властта, сега става дума за власт, маскираща се като теория

маската на теорията, зад която се крие желанието едновременно да се играе мач и да се свирят дузпи в същия мач (Яна Букова пределно ясно описа това)

това желание идва преди всичко от все по-видимо слабата игра на „теоретиците“ на терена на литературата и произтичащата от тази слаба игра необходимост да се свирят академични дузпи на онези простаци, които играят мача без право на свирене на дузпи

предпочитам да играя в отбора на простаците

и да оспорвам – теоретично, ако се наложи, но преди всичко практически – правото на теоретиците да свирят дузпи на литературния терен, където същевременно искат да играят

Тези към настоящото състояние на академичната поезия

1. Моделът на академичната поезия за момента е изчерпал потенциала си на ускорител на литературните процеси.

2. Под „академична поезия” разбирам както неутрално произвежданата в университетската сфера поезия, така и по-проблематично използването на академични форми на власт за осигуряване на литературен успех посредством контрол върху представянето, оценяването и бонифицирането на литературната продукция при съвпадане на произвеждащ и оценяващ.

3. След апогея през 90-те на модела на произвежданата в университета поезия, чийто мах достигна кулминацията си в Зверовете на Август (1999), в момента той е навлязъл в чисто непродуктивна рентиерска фаза.

4. Генерирането на литературни проекти в рамките на университета през 90-те се дължеше НЕ на способността на академията автономно да инициира иновации в литературното поле, а на политическата динамика в обществото.

5. След приключването на „възвишената политическа епоха” (Ани Илков) в началото на века академията прогресиращо започва да губи способността си за литературни иновации.

6. Началото на века постави началото на една все по-откровена рентиерска фаза на академичната поезия, отговаряща на окончателната консолидация на „мирния преход” от държавномонополистически социализъм към де факто държавномонополистически капитализъм.

7. Рентиерската фаза на академичната поезия се характеризира с налагането на картелен контрол върху представянето, оценяването и бонифицирането, който има за цел забулването на очевидния продуктивен спад и неговата институционална компенсация. Тази компенсация е картелна, разчитаща на контрола върху специализираното описание на състоянието на литературното поле, и рентиерска, доколкото не се базира върху продукция, която да е в състояние да издържи на свободно съревнование извън академично-корпоративната мрежа на контрол.

8. В този смисъл настоящото състояние на академичната поезия е погрешно тенденциозно описвано като „неолиберално”. То е също толкова неолиберално, колкото олигархическият модел на българската икономика.

9. Поддържането на „неолибералния” картел, осигуряващ на академичната поезия неравностойна доминираща позиция в литературното поле, работи с елементарното оценъчно допускане за по-стойностния характер на поезията, произвеждана в рамките на университета, спрямо всяка друга, неопираща се на академична инфраструктура. Това допускане е дълбоко провинциално, компенсаторно и комплексарско. То е в крайна сметка израз на страх от реална публичност.

10. Университетът не е място за произвеждане на поезия, още по-малко на поети, а място, където би трябвало да намират опора автори, които са се доказали като продуктивни с постиженията си извън и независимо от академичната инфраструктура.

11. Университетът не може да бъде място за осигуряване на публичност – и буквално: на публика – за поезия, произвеждана от автори, които в отношенията си с публиката си са в открит конфликт на интереси, граничещ със злоупотреба със служебно положение.

12. Изработване на противоположния на академичната поезия мах в рамките на самата академична поезия под формата на социална/политическа поезия и/или политически вдъхновен неоавангард е чисто симулативно. Възможното в модуса на теоретична симулация се проваля видимо в литературната продукция.

13. Академична поезия, теоретично конструираща соцална/политическа поезия и/или неовангард, е или противоречие в понятието, или симулакрум.